Джеймс Паттерсон - Безизходица

От вратата в другия край на залата се показа нисък набит чернокож, на главата с куфия в яркозелено, червено и жълто. Непознатият забърза към нас, с изписани по лицето му изненада и гняв.

— Кои сте вие? Какво правите тук? Не ви е позволено да влизате. Обувките ви! Не може да се влиза с обувки в нашата молитвена зала. Да не сте луди? Не виждате ли, че това е свято място?

Показах му полицейската си значка.

— Аз съм от полицията. Търсим едно момиче, което е било… — Мюсюлманинът ме прекъсна, като ме сграбчи грубо за реверите на сакото.

— Не ме интересува кои сте — разкрещя се той и ме повлече към вратата. — Това е светотатство! Веднага се махайте! Нямате право да пристъпвате тук!

Докато се боричкахме, си спомних за един инцидент в джамия в Харлем през седемдесетте години, при който беше убит колега от нюйоркската полиция. Само това ни липсваше — конфликт между полицаи и религиозна общност, и то точно в разгара на разследването на отвличания.

Само след секунда мускулестият мюсюлманин внезапно политна настрани и падна на пода. Емили по някакъв начин беше успяла да го спъне, а сега бе опряла коляно в гърба му, за да стегне белезниците около китките му. Помогнах й да изправи на крака ядосания мъж.

— Сър — каза му Емили. — Моля ви, успокойте се. Съжаляваме за грешката с обувките. Не знаехме и се извиняваме. Ние сме полицаи и търсим отвлечено момиче. Казаха ни, че е тук. Моля ви, помогнете ни. Рискуваме живота на девойката.

— Разбрах — отвърна той. — Аз съм Ясин Али, имам към тази джамия. Но си изпуснах нервите. Разбира се, че ще ви помогна.

Емили откопча белезниците му и той ни поведе назад към фоайето.

— Казахте, че някъде тук има някакво момиче? — повтори имамът с недоверчиво изражение. — Но това е невъзможно. Тук никой не е идвал след сутрешната молитва. Как е името й? От нашите богомолци ли е?

Показах му снимката на Челси.

— Бяло момиче — изненада се той. — Не, няма начин да е била тук. Това е някаква грешка.

— Днес да се е случило нещо необикновено? Нещо, което може да ни насочи към мястото, където се намира тя? — попитах. — Нещо да е било доставено или…

— Не. — Но в същия миг очите му просветнаха. — Всъщност, да. Като влязох, чух силен шум отстрани на сградата, където е моят кабинет. Там има алея между нашата джамия и съседния строеж. Помислих си, че някой от строителите отново е изхвърлил отпадъци, но като погледнах, нищо не видях.

— Покажете ни алеята — помоли Емили. — Нямаме никакво време за губене.

Страничната алея, която Ясин ни посочи, се оказа ужасяваща гледка — залята с мръсна вода, бликаща от канализацията, поне ако можеше да се съди по непоносимата воня. Цялата тази мръсотия се плискаше покрай тухлената стена на сградата и се провираше под прага на съседната врата към строежа до джамията. От някакъв отвор на третия етаж се развяваше избледнял синкав плат.

Човек може да разбере, че се е озовал в някоя от най-лошите дупки в Манхатън, когато му направи впечатление, че дори и алчните агенции за недвижими имоти са вдигнали ръце и са изоставили района.

Камарите боклуци насред тънещата в мрак алея напомняха за фотографиите от времето на Голямата депресия през трийсетте години на миналия век. Втурнах се напред. Щеше ми се да си бях взел гумени ботуши, за да си проправям път между кесиите със смет и изпочупените тухли.

В дъното на алеята едва не се спънах в един прекатурен хладилник с все още здрава врата. Според правилниците домоуправителите бяха длъжни да демонтират вратите на изхвърлените хладилници, защото имаше опасност вътре да влязат деца и да умрат от задушаване.

Дъхът ми секна, когато внезапно ме осени една мисъл.

Изритах вратата на хладилника с тока на обувката си.

Като се вгледах надолу, нещо заседна в гърлото ми.

Не исках да виждам това, но не можех и да отвърна поглед.

Облегнах се безпомощно на оградата на алеята зад мен. С трепереща ръка затиснах уста и отместих очи върху някаква счупена бутилка, проблясваща върху осеяното с натрошени камъни място зад алеята. Вятърът издуха една найлонова кесия.

Окопитих се чак когато Емили се приближи. Двамата стояхме до отворения хладилник смълчани, сковани като опечалени роднини до този странен бял ковчег.

Отвътре ни гледаше Челси Скинър.

Сигурно вратът й е бил прекършен, когато е била наблъскана в хладилника, защото тялото й бе притиснато до невъзможност, с наведено надолу лице. Стори ми се, че и краката й са били счупени при натикването.