Скотт Мариани - Пророчеството

Представи си за миг тази величествена сграда, разкъсана от мощна експлозия. Представи си благородния златен купол, хвърлен във въздуха сред вулкан от отломки. Представи си огненото кълбо, което щеше да се издигне над вцепенения Йерусалим. Облакът черен дим, който щеше да се разпръсне на километри, възвестявайки световната катастрофа.

Три минути.

Нямаше никакъв шанс да спре всичко това.

И точно в този момент той забеляза лицето в тълпата. Беше лице на европеец или американец, на западен гражданин, облечен с възтясно сако и спортен панталон. През рамото му на каишка висеше кожена чанта. Приличаше на един от милионите туристи, които идваха по тези места всяка година.

Ала Бен никога не забравяше лица, а това конкретно лице се бе запечатало в съзнанието му от Корфу.

Мозъкът му в миг преработи информацията. Беше мъжът с лаптопа на терасата в кафенето. Същите остри черти. Същите празни безизразни очи. Беше той. Атентаторът. Убиецът на Чарли.

Бен си запробива път в тълпата към мъжа с чантата. Полицаите бяха на някакви си двайсетина метра по-назад. Той се затича. Някаква жена изпищя.

Атентаторът го видя. За секунда очите му се присвиха и в следващия миг той изчезна, смеси се с тълпата.

Две минути.

Бен тичаше както никога през живота си — покрай древни сгради с кубета, по някакво стълбище с изтрити неравни каменни стъпала, откъдето се озова в лабиринт от сводести галерии. Далеч напред се виждаше подскачащата фигура на атентатора, който спринтираше през арки и колонади, свиваше рязко ту в една, ту в друга посока; хората се отдръпваха уплашено от пътя му.

Ала Бен бавно го настигаше. Стъпките му отекваха в каменната зидария.

Една минута.

И тогава видя как мъжът бръкна в кожената чанта. Когато извади ръката си, в нея имаше някакъв предмет. Малък, черен паралелепипед. Дистанционен детонатор. Докато тичаше, той занатиска клавишите.

Набираше код.

Кръвта на Бен замръзна във вените му. Той бръкна зад гърба си в колана на джинсите и изпод кървавата риза извади пистолета на брадатия убиец. Вдигна го и стреля. Атентаторът се сниши. Куршумът рикошира от грапавата каменна стена. Чуха се уплашени викове и писъци.

Но атентаторът вече тичаше по следващата тясна уличка, от която във всички посоки водеха сводести пасажи. Бен го виждаше през цялото време, но всеки момент можеше да го загуби от поглед за миг — достатъчно, колкото онзи да набере кода и да натисне бутона за изпращане на сигнала. И тогава всичко щеше да бъде свършено.

Щяха да загинат стотици невинни хора, може би хиляди. А после още и още.

Беше точно 7 вечерта.

Далеч оттам Ървинг Слейтър, небрежно изтегнат на задната седалка на бясно препускащата лимузина, наблюдаваше как тънката стрелка на златния му часовник отброяваше последните секунди, които го деляха от славата.

— Време е представлението да започне! — произнесе на глас той.

Атентаторът се шмугна под една рушаща се каменна арка и изскочи от другата страна, стиснал устройството в ръка.

Изведнъж тялото му се превъртя като парцалена кукла във въздуха и от гърдите му се изтръгна вик на болка и изненада, когато мотопедът, който се носеше с голяма скорост в обратната посока, го помете.

Бен излезе изпод арката точно в мига, когато тялото на атентатора се просна по гръб, с бясно размахани ръце и крака. Мотопедът се катурна на една страна и продължи да се плъзга още няколко метра, хвърляйки искри по камъните. Ездачът му се претърколи няколко пъти по уличното платно. Черното дистанционно устройство изтрака по паважа.

Лицето на атентатора беше обляно в кръв. Оголил зъби от болка и концентрация, той пълзеше целеустремено към дистанционното. От десетметрова дистанция Бен видя с ужас как ръката му приближава миниатюрната клавиатура. Върховете на пръстите му се свиха около черната пластмасова кутийка и я придърпаха.

В този момент Бен се хвърли отгоре му и го удари с все сила с юмрук в лицето. После отново и отново. Главата на мъжа отскачаше назад с всеки удар, от устата му шурна кръв. Бен го сграбчи за ръката и изви пръстите му назад, докато предметът изпадна от дланта му.

Зад гърба му се чу остър вик. Бен се извърна. На три метра от него беше застанал млад полицай, задъхан, с обляно в пот лице. Пистолетът в ръката му трепереше. По очите му Бен видя, че е уплашен, но решителен. Той изкрещя някаква заповед на иврит.

Бен вдигна ръце и бавно се изправи.