Вэл Макдермид - Разплата

— Тя няма да се съгласи. Нали ти казах: няма пари за моя хонорар в бюджета, а тя не иска да ме експлоатира — той разпери ръце и сви рамене, подбирайки съзнателно най-чаровната си усмивка. — Молих я, но тя отказа да се възползва.

Пола изпъшка.

— Спести ми двусмислиците. Слушай, много е просто. Няма значение какво иска тя, защото тя няма да узнае нищо. Това ще си остане наша малка тайна.

Тони изпъшка на свой ред.

— Защо ли ми се свива сърцето? Всеки път, когато двамата с теб се захванем с нещо по своя инициатива, работата задължително завършва зле.

Пола се ухили, очите й проблеснаха лукаво.

— Да, но пък не можеш да отречеш, че резултатите ни бяха добри. Всеки път, когато сме направили нещо зад гърба й, това е било в интерес на хода на следствието.

— И тя ни е правила на бъзе и коприва — отвърна Тони мрачно. — Лесно ти е на теб, ти си отиваш у дома при Елинор. Но от мен се очаква да живея с нея в Устър… — думите се изплъзнаха от езика му, преди да успее да ги спре.

Изражението на Пола се колебаеше между удивлението и радостта.

— Какво? Искаш да кажеш, както е сега? Тя ще има отделен апартамент, както е сега, в приземния етаж на къщата ти?

Тони притвори очи и опря юмруци в слепоочията си.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. Предполагаше се, че ще си мълча — той отпусна ръце на бюрото и въздъхна. — Не е това, което си мислиш. Просто ще споделяме едно общо жилище, това е по-точното описание. Виж, Пола, не искахме… тя не искаше хората от екипа да знаят. Защото всички веднага щяхте да си направите погрешни изводи, после щеше да дойде ред на многозначителните погледи и лигавите сантиментални дрънканици, и тогава щеше да й се наложи да ви избие до крак — той прокара пръсти през косата си така, че тя щръкна на всички страни.

Пола само се усмихна.

— Добре, нищо няма да кажа. Това не засяга никого. А честно казано, аз самата не мога да си представя човек, който би приел да търпи, който и да било от вас двамата. Искам да кажа, като съквартиранти — каза тя припряно, когато той отвори уста, за да възрази.

— Като че ли си права — каза Тони.

— Е, ще помогнеш ли? — попита Пола, слагайки точка на темата, за да се върне към онова, което истински я интересуваше.

— Ще ме убие — каза той.

— Да, но един провал по този случай би убил нея — отвърна Пола. — Знаеш как приема недовършената работа. И мисълта, че някой е избегнал справедливо наказание…

Тони се облегна на стола си и се взря в тавана.

— Ще съжалявам за това решение. Добре, Пола. Помоли Стейси да ми прати необходимото. Не давам обещания, но ще погледна документацията, след като напиша оценката за Джако Ванс — той се изправи рязко на стола. — И нека този път запазим това в тайна. Моля те.

Когато стана време да се връща обратно в отдела, Карол действително имаше нужда от някоя добра новина. Наложи се да изтърпи обаждането на началника на полицията, докато шофираше обратно от централата на Северния регион, по време на което Джеймс Блейк прояви значително по-голяма загриженост за състоянието на своя бюджет, отколкото за живота на жените, принудени от обстоятелствата да излязат на улицата, за да продават единствената стока, която можеха да предложат. Като се вземеше предвид страстта му да съкращава разходи, Карол се питаше още колко време ще мине, докато някой блестящ ум в правителствените среди решеше да го привлече на работа.

Надникна в кабинета си и видя Тони, който се взираше в екрана на компютъра й. От едната му страна на бюрото имаше малка купчина листове, а върху тях — химикалка. Карол видя надрасканите му бележки, изпъстрени със звездички и подчертавания. Тони почти не обърна внимание на появата й, задоволявайки се само да изсумти нещо нечленоразделно.

— Нещо ново за Ванс? — попита тя. Беше успяла да пропъди временно мислите за избягалия затворник, докато беше извън офиса, но нямаше как да ги пропъжда сега, когато и Тони се беше заселил в кабинета й.

Той поклати глава, без да откъсва очи от екрана.

— Нищо. Обадих се преди известно време на Ламбърт. Камерите са регистрирали таксито, когато се е качило на главен път М5 и се е насочило на север, и сега се опитват да проследят движението му оттам нататък. Знаеш колко трудно е да се върши на практика такова нещо. Достатъчно е само една камера да се е скапала и увисваш с един куп възможности, които трябва да проследиш.

— Знаеш ли кой се е заел с координацията на търсенето?

— Предполагах, че вече си уведомена. В края на краищата, „Оукуърт“ е в района на Уест Мърсия.