Вэл Макдермид - Разплата

— Благодаря. Как вървят там нещата? Държи ли се шефката?

— Прекалено съм заета, за да следя тези неща, Пола. Когато се сдобия с необходимата информация, ще ви я пратя.

И тя прекъсна разговора.

— Уменията й за социално общуване са като на рак пустинник — отбеляза Кевин.

— А пък си мислих, че е започнала да се променя към по-добро. Явно трябва да се примиря това момиче никога няма да пробие в клюкарската мрежа. Да видим какво ни е изпратила — Пола вече отваряше мейла. Увеличи го на цял екран и прочете:

„Здравей, приятелю на «Човекът от лабиринта». Много харесвам сайта ти. Аз съм британец, а никой тук не си спомня сериала. Имам всички серии на видео, но качеството на записа започва да се влошава. Имаш ли връзка с човек в Англия, чийто запис бих могъл да копирам?

Поздрави, фен на «Човекът от лабиринта».“

Следваше бележка от Стейси:

„Ето и отговора — «Съжалявам, Фен, но при нас не са идвали британци. Успех в търсенето». Вж. адреса на мейла — търся данни за Кери Флечър в системата си. Чакайте още новини.“

Пола се извърна и плесна с длан дланта на Кевин.

— Това поне е начало — каза тя.

— И повече от начало. Разполагаме с име. Това вече е ясна следа, такава, с каквато дотук не сме разполагали в това разследване. Да видим дали ще успеем да свършим работата, преди шефката да си е дошла от Устър — той поклати глава.

— Проклетият му Устър. Преди половин година почти не бях чувал името на този град. Сега не мога да се обърна, без да се натъкна на нещо, свързано с него.

Мобилният телефон на Пола иззвъня, тя погледна екрана и направи гримаса.

— Устър има поне една положителна черта — каза тя. — Проклетата Пени Бърджес не работи там.

Тънки димни спирали се виеха нагоре, сливаха се, а после се разделяха на прозрачни като воал облачета, стапящи се във въздуха, който ставаше все по-тежък за дишане. Жълти и червени точици просветваха тук-там в сламата и разцъфваха в пламъчета, повечето от които угасваха с пращене. Но някои оцеляваха и се разгаряха в по-голям пламък, също както царевичните зърна в горещ тиган се превръщат в пуканки. Пламъците съскаха и пукаха, превръщаха сламата в проводник на огъня, който се разрастваше нагоре и встрани.

Пожарът се разгаряше все по-бързо, удвоявайки обхвата си за минути, после за секунди, докато накрая всички бали в дъното на сеновала се превърнаха в стена от пламъци, а задържаният от покрива дим се превръщаше във все по-плътни облаци. Огнени езици ближеха гредите на тавана и плъзваха по цялата им дължина като вода, разливана по равна повърхност. До този момент никой не беше забелязал какво става.

Гредите на тавана трябваше да бъдат мостът, по който огънят щеше да се прехвърли в самата конюшня. Те преминаваха към подпокривното пространство на конюшнята, така че двете сгради се подкрепяха една друга, увеличавайки взаимно стабилността си. Огънят пълзеше по яките греди, а хоросанът в зазиданите отвори, през които те преминаваха към конюшнята, го забавяше, но не можеше да го възпре.

Конете подушиха дима преди хората. Започнаха да трополят с копита и да пръхтят стреснато в боксовете си, цвилейки високо и уплашено, да мятат глави и да въртят очи на всички страни. Една сива кобила започна да блъска с копита по стените на просторния си бокс, бялото на очите й се открояваше ярко под тъмните й клепачи. Когато първите пламъци пронизаха като копия пода на склада за сено над боксовете, уплахата на конете започна да се превръща в паника. Копитата им трополяха по стените, по бърните им избиваше пяна.

Огънят вече се разгаряше бързо, натъквайки се на леснозапалими материали по пътя си; дървото, сеното и сламата пламваха незабавно. Ужасените коне вече цвилеха неистово и блъскаха с копита по дървените врати на боксовете. Макар че конярите обикаляха наоколо, патрулирайки, за да защитят владението на собствениците, докато някой успее да забележи какво става, огънят вече бе завладял всичко.

Първият коняр, озовал се на мястото на пожара Джони Фицджералд, отвори най-близката врата над конюшнята, и зад нея се разкри сцена, напомняща на преизподнята. Коне, по чиито гърбове се стичаха огнени струи, се изправяха на задните си крака и цвилеха, ударите на копитата им можеха да повалят всеки, който се опиташе да ги спаси.

Но Джони не се притесняваше от това. Крещейки:

— Пожар! Пожар! Викайте пожарната! — той затича към кестенявата кобила с бялата муцуна, която бе яздил същата сутрин, спирайки само за да смъкне оглавника с въжето от една кука на вратата. Фалиърс Френд беше негова любимка, кротка кобила, която, видеше ли препятствията на турнирите от националното първенство, литваше неудържимо като куршум към най-предните позиции. Снишавайки глас, Джони тръгна към нея, като й говореше непрекъснато и монотонно. Кобилата не се изправяше на задни крака, стоеше, въртейки очи, пръхтеше, дъхът й излизаше със свистене, докато по гърба и хълбоците й капеха огнени капки и се стичаха на пода, вливайки се в нови и нови реки от пламък. Нетърпимата горещина обгаряше ноздрите и гърлото на Джони при всяка нова крачка напред. Воплите на конете сред огъня разкъсваха сърцето му, страх и жалост се надигаха в него. Обичаше тези животни, а по всичко личеше, че при това положение нямаше да им се размине срещата със смъртта.