Вэл Макдермид - Разплата

Продължи по същия път в продължение на около миля, спазвайки запаметените указания на картите и Гугъл Ърт, после се отби вдясно и премина през порта, през която се влизаше в землището на някаква ферма. Премина с подрусване по обширна ливада, доволен, че наскоро не беше валяло много. В далечната страна на ливадата имаше друга порта — минавайки през нея, се озова в пасище, на което имаше десетина коня. Те вдигнаха глави без особено любопитство, когато той премина по единия край на пасището. Оттук вече виждаше фермата на Мики — къщата в далечината, полускрита зад конюшните и сеновала.

Ванс почувства как сърцето му заби по-силно, докато приближаваше. Рискът, който поемаше, беше по-голям от допустимото. Но бе твърдо решен да накара Мики да си плати за онова, което му беше причинила. Беше обмислял възможността за известно време да я остави на мира. Да изчака, докато на полицаите им омръзне и престанат да я охраняват. Да я остави да се страхува и да нервничи в продължение на месеци, без да знае кога той ще нанесе удара си. Това също би му донесло известно удовлетворение. Но най-много му се искаше да остави всичко зад себе си и да се почувства свободен. Не искаше напуснеше ли веднъж Обединеното кралство, да му се налага да се връща тук. Искаше да е приключил със своята разплата. Да уреди неплатените сметки и да си тръгне.

И ето го тук, пътува с четириколката към мястото, на което Мики си беше уредила шибания идеален живот. Надяваше се тя да се наслади на последната си спокойна вечер.

Докато сенките ставаха все по-дълги, той премина през последната порта и се упъти към сеновала. Един от конярите се появи иззад конюшните и му направи знак да спре.

— Мики ме помоли да оставя тази храна — каза небрежно Ванс с възможно най-аристократичния акцент, който съумя да постигне. — Какво става тук? Не можеш да се обърнеш от полицаи.

— Нали знаете за оня тип, Ванс, който е избягал от затвора? Оня, дет’го преследват? — Човекът говореше като ирландец, което беше чудесно. След като не беше оттук, нямаше как да познава всички местни земевладелци. — Той е бил преди мъж на Мики. Заплашвал я с к’во ли не, така излиза.

Ванс подсвирна тихичко.

— Лош късмет. Не й е лесно на Мики. А и на Бетси — горкото момиче. Е, така или иначе, да взема да оставя това в сеновала, както бях обещал.

Момчето се намръщи.

— Обикновено не ползваме тази марка.

— Знам. Но при мен даде много добър резултат. Действително подобри кондицията на конете. Обещах да донеса един чувал, за да я изпробвате — той се усмихна смутено. — Бях обещал да го донеса още вчера, но все изниква по нещо и само се въртя насам-натам като муха без глава.

Момчето отстъпи встрани и Ванс продължи напред с четириколката.

Сеновалът беше стара, дъсчена постройка, опряна до сградата на конюшните. Вътре от едната страна бяха натрупани бали слама, а от другата — храна за конете — на бали и в торби. Ванс не прояви никакъв интерес към всичко това. Стигна до далечния край на сеновала и обърна четириколката, преди да слезе от нея. Изключи двигателя и се хвана на работа.

Примъкна една от балите слама по-близо до задната част на хамбара, така че тя да послужи като мост между дъсчената стена и купчината други бали. После я опря на стената, така че отдолу остана тясно свободно пространство. Заля сламата с бензин, после натъпка празното пространство с късчета стиропор. Накрая запали десетина цигари и ги заби в стиропора. Ако подпалвачът, с когото се беше сприятелил в затвора, му бе казал истината, стиропорът щеше да тлее известно време, а после бензиновите пари щяха да помогнат да се подпали сламата. В случай на пожар този хамбар се превръщаше в истински капан, а огънят щеше да се прехвърли към покрива на конюшните и щеше да рухне върху побеснелите от ужас коне.

Единственото неприятно нещо беше, че той нямаше да може да присъства на сцената. В град като Устър беше много по-лесно да се криеш, сливайки се с околната среда, отколкото в провинциалния Херефордшър. Ванс се качи на четириколката и потегли обратно по пътя, по който бе дошъл. Този път никой не го спря. Конярят, с когото бе разговарял, дори му махна с ръка.

Колко лесно се поддаваха на заблуда хората. С ловкост винаги можеше да се постигне измама за окото. Той не бе изгубил магическите си способности — и Мики скоро щеше да разбере това.

Пола седеше на мястото на Стейси, тъй като поне на думи на нея бе възложен контролът върху компютрите на отдела в отсъствието на титуляря. Стейси беше оставила строги инструкции къде да не пипа. А Пола можеше да събере смелост да извърши нещо зад гърба на Карол Джордан, но не беше толкова глупава, че да се опита да погоди подобен номер на Стейси. Така че три от шестте монитора бяха табу за нея. На тях можеше да се наблюдава постоянно ходът на някаква обработка на данни, но какви бяха тези данни, Пола не знаеше нито пък можеше да прецени дали има някакви резултати, представляващи интерес за колегите й. Стейси я бе уверила, че ще контролира системата от разстояние, което напълно удовлетворяваше Пола.