Скотт Мариани - Наследството на Армадата

— Имаш предвид Амал?

— Същият. Между нас казано, продължавам да се чудя защо още не си го свалила.

— Е, стига де. Не всички са като теб.

— Това пък какво означава? — шеговито се възмути Сам.

— Ние с Амал сме само приятели. А той е драматург, а не романист.

— Хм. Не можеш вечно да си сама, драга. Докога ще чакаш решението на Бен? Може би докато се превърнеш в изсъхнала стара мома като мис Хавишам?

— Е, вече прекаляваш! — реагира Брук. — Аз съм само на трийсет и шест. И четири месеца по-млада от теб, ако си забравила. Не виждам да си тръгнала към олтара с когото и да било, затова не ми говори за мис Хавишам!

— Добре де, както и да е — отстъпи Сам. — Въпросът е ще дойдеш ли в Донегал, или не? Тук е мястото да добавя, че няма да ти струва нито пени. „Нептун Марийн“ поема всички разноски, включително билет първа класа отиване и връщане.

— Ще си помисля — обеща Брук, въпреки че по принцип рядко се поддаваше на ентусиазма на своята приятелка. Но сегашното предложение започваше да й харесва. — Може би това ще се отрази добре на Амал, който напоследък е доста унил. Не се съмнявам, че една промяна на обстановката ще го разведри.

— Значи се разбрахме — делово отсече Сам. — Съвсем близо до кънтри клуба има много прилична къща за гости. Не е „Риц“, разбира се, но там човек се чувства изключително удобно. Аз ще се погрижа за всичко. За вас двамата остава просто да се появите. Ще ти изпратя есемес с всички подробности.

— Чакай малко… — започна Брук, но Сам побърза да я прекъсне.

— Виж какво, трябва да затварям, защото сър Роджър е на другата линия. Ще се видим в събота, драга.

Брук въздъхна със замлъкналия телефон в ръка. Типично за Сам. Наумеше ли си нещо, нямаше сила, която можеше да я спре.

— Никога не съм ходил в Ирландия — призна на чаша кафе Амал, след като по-късно вечерта Брук изкачи стъпалата до апартамента му, за да го запознае с идеята.

Отвори й вратата с намръщена физиономия и необичайно небрежно облекло, стиснал някакъв роман на Жан-Пол Сартър, който със сигурност гарантираше мрачно настроение и за най-жизнерадостната душа на света. Когато я зърна, лицето му видимо се проясни и той побърза да я покани вътре. Брук не преставаше да се учудва на съвършеното обзавеждане на апартамента му. Съвсем не беше зле за млад, още ненавършил трийсет драматург, който се бори за място под слънцето, въпреки че първата му пиеса беше пълен провал, а критиците единодушно я заклеймиха и забравиха.

— Помислих, че няма да е лошо, ако смениш обстановката за ден-два — подхвърли с усмивка тя. — Много добре знам, че напоследък си в дупка.

— Вярно е — въздъхна Амал. — Макар че го преживявам по-тежко, отколкото трябва. В смисъл че не съм първият провалил се автор, нали така? Освен това не всички си тръгнаха преди края на представлението — добави с надежда в очите той.

В края на премиерата Брук беше преброила точно двайсет и шест оцелели зрители, въпреки че в началото салонът беше почти пълен. Но нямаше сърце да му го каже.

— Говориш така, сякаш се е случило нещо много лошо — усмихна се тя. — Пиесата ти е страхотна, но според мен има доста селективно звучене.

— Не знам — мрачно поклати глава Амал. — Може би хората не искат да гледат пиеса в три действия за токсичните отпадъци. Или така мислят само безделниците, останали докрай в залата. Да речем, че бях написал пиеса за Виетнамската война през погледа на едно муле или нещо друго от тоя сорт… Това вече би било…

Брук разбра, че трябва отново да се върне на повода, който беше станал причина за този разговор.

— Какво ще кажеш за разходката до Ирландия? — вметна тя. — Няколко глътки морски въздух, купон с шампанско?

Амал продължи да се взира в чашата с кафе. Няколко мига по-късно решително я остави на масата и лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Защо не, мамка му? Дни наред не съм излизал от проклетия апартамент! Седя си тук и хленча като някакво голямо лигаво бебе!

— Така те искам, Амал. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

В съботната вечер масивният портал на кънтри клуб „Касълбейн“ пропускаше по няколко коли наведнъж. Брук и Амал слязоха от таксито, което ги беше докарало от къщата за гости, и се присъединиха към потока официално облечени мъже и жени, който бавно настъпваше към осветения официален вход.

Нощният въздух беше резлив и студен. Брук усети мириса на морето и долови тихия плясък на вълните. От присъствието на толкова много известни журналисти и телевизионни камери можеше да се заключи, че Сам беше свършила чудесна работа. Белокос мъж с внушително шкембе излезе от спрялата наблизо кола и тръгна към вратата, следван от многобройна свита. На шията му беше окачен голям медальон на дебела верига и от него ставаше ясно, че този човек е кметът на близкото градче.