Джеймс Твайнинг - Монетата

Предният двор беше чист и добре поддържан. Нямаше боклуци. На сивия бордюр на тротоара беше написан в жълто номерът на къщата — 1026. Гаражът се намираше вдясно, отделна постройка с покрит със смола покрив и боядисани в бяло дървени стени, за да подхожда на главната сграда. Дженифър с усмивка си спомни, че когато беше дете, играеше в подобен двор на почти същата къща заедно със сестра си Рейчъл. Въпреки грозотията там имаше обич.

До тротоара спря бяла патрулна кола със синя ивица отстрани. От нея се показа нисък униформен мъж с къдрава червеникава коса, кимна на Дженифър и попита:

— Агент Браун?

Без да отговаря, тя размаха картата си пред очите му.

— Закъсняхте.

— Да. Съжалявам. — Полицаят слезе и протегна ръка. На осеяното му с лунички лице беше изписано безпокойство. — Бях в другия край на града, когато ми се обадиха, че…

— Всичко е наред, полицай… — Дженифър погледна значката с името му. — Сийли. Вече сте тук.

— Бил Сийли от градската полиция на Луисвил — представи се той. Големите му сини очи се разшириха още повече, тънките му устни се опънаха над малко кривите зъби, с големите си уши й заприлича на кола с отворени врати. Дженифър се усмихна. Младежката му нетърпеливост изведнъж я накара да се почувства стара. Познаваше този тип хора — усърдни, съвестни и добри, но малко мудни. Идеални за тази част на света. Кимна към къщата и попита:

— Това ли е?

— Да, госпожице.

— Колко време живя тук Шорт?

— Пет години. Приятно семейство. Държаха се приятелски с мен и с другите момчета. Той беше бивш полицай. Непрекъснато говореше за това. Мисля, че големият град му липсваше.

— Разкажете ми отново какво се случи. — Гаражът привлече погледа й, но тя откъсна очи от него и се съсредоточи върху думите на Сийли.

— Тони младши, най-големият му син, го намерил в гаража. Умно хлапе. Играе във футболния отбор. Обадил се на полицията и аз пристигнах веднага.

— А госпожа Шорт?

— Деби? Беше на работа. Тони работеше на смени и през лятото се редуваха да гледат децата.

— Други свидетели да са видели нещо?

— Не.

— Какво направихте, когато дойдохте?

— Децата пищяха и плачеха. Една съседка ги заведе в дома си. Отворих вратата на гаража и веднага изключих двигателя, за да излезе пушекът. Тони, искам да кажа господин Шорт, беше прокарал маркуч от ауспуха до стъклото на колата.

— И сте сигурен, че е бил със закопчан предпазен колан?

— Да. Седеше на задната седалка. Измъкнах го от колата и се опитах да му направя изкуствено дишане, но той вече беше издъхнал. Направих, каквото можах.

Сийли явно все още бе разстроен. Вероятно си мислеше, че ако е пристигнал по-бързо, може би е щял да спаси Шорт. Дженифър знаеше, че е по-трудно, когато човек познава жертвата. Това придава на смъртта личен нюанс, сякаш си изменил на някакво негласно споразумение да се грижиш за приятелите си.

— Не се притеснявайте, полицай — успокои го тя. — Постъпили сте правилно. Повярвайте ми, той е бил мъртъв, когато сте дошли. Нямало е какво да направите.

Сийли се усмихна благодарно.

— Ами… след това се обадих и изпратиха съдебен лекар да вземе трупа. Щях да отида лично да съобщя неприятната вест на Деби, но трябваше да се справя с пожара, затова изпратих друг полицай. Чух, че приела вестта много тежко. — Той поклати глава и състрадателно стисна устни.

Дженифър го погледна изпитателно.

— Какъв пожар?

— Знаете какви са децата. — Сийли кимна към пътя: едно хлапе току-що беше паднало и разтриваше китката си. — Имаме много проблеми с тях. Нямат си работа и се мотаят и правят бели. Та значи някой беше запалил боклука на поляната отзад.

— Същия ден? — попита тя и се вторачи в очите му.

— Да. — Сийли се прокашля нервно. — Съседът се беше разтревожил, че огънят ще се разпространи, понеже времето е горещо и всичко е сухо. Защо? Какво има?

Дженифър не отговори. Вече вървеше край къщата. Мина през двора, заобиколи преобърнато розово велосипедче в средата на пътеката и излезе през задната врата. Не вярваше в случайни съвпадения.

Сийли прекалено великодушно беше описал мястото като поляна. Всъщност беше дива пустош, лунен пейзаж с пожълтели плевели и суха кафява пръст, осеян с ръждясали хладилници и изгорели коли, отделящ къщите от грозната ивица на магистралата в далечината.

Вляво от портата, в сянката на един кипарис, имаше трап, дълбок метър и половина и с диаметър три метра. От него като причудлива погребална клада се издигаше огромна купчина пепел, овъглени дървета и изкривен метал.