Джеймс Твайнинг - Монетата

— Арчи — каза Том и сложи ръка на рамото му. — Ако ти си замесен, как ще сме добрите момчета?

Арчи спря и се вцепени като ударен от гръм. На лицето му се изписа наскърбено изражение.

— Обиждаш ме, партньоре. Много ме обиждаш.

Том се засмя.

— Може би чаша бира ще ти помогне да го преодолееш.

— Стига да не е от онази вносна помия.

Близо до Лион, Франция

Две седмици по-късно — 22:07

— Моля, извадете металните предмети от джобовете си. Ключове, монети, мобилни телефони, очила. Сложете ги в кутиите и после минете през детектора. Благодаря.

Шумната върволица се извиваше змиевидно като пред входа на увеселителен парк. Повечето пътници се връщаха от почивка, ако се съдеше по слънчевия загар, подминаваха охраната, спираха пред детектора за метал и рентгена и припряно изпразваха джобовете си.

Именно това отличаваше високия мъж от останалите. Не безупречният му черен костюм и високата права корава яка на свещеник сред морето от пъстри тениски и сандали, а фактът, че много преди изхода той внимателно отдели металните предмети в едната си ръка.

Пазачите не забелязаха това. Летището наскоро беше ремонтирано, изтръгнато от невзрачността от предприемчива евтина въздушна линия и прекръстено на името на големия град, намиращ се на петдесетина километра на север. Затова го беше избрал. Охраната не беше така затегната като на някое от главните летища и качеството на персонала не беше толкова високо. Беше го правил и преди, когато трябваше да се измъкне незабелязано от някоя страна.

Усмихна се на пазача и внимателно сложи малка купчина дребни монети и няколко ключа в сивата пластмасова кутия, поставена в края на детектора. Достатъчно, за да изглеждат нормално. След това мина през скенера, който силно изпиука. Както знаеше, че ще стане.

— Имате ли други метални предмети, отче? — попита пазачът и му направи знак отново да мине през детектора.

Мъжът потупа джобовете си и поклати глава.

— Не.

— Добре. Минете пак през машината.

Човекът се подчини, но скенерът отново изпиука.

— Моля, застанете тук, отче. Разкрачете се. Благодаря. — Пазачът прокара ръчен скенер по черния му костюм. Уредът изпищя силно, когато се доближи до ръкавицата на дясната му ръка. — Може ли да видя? — подозрително попита пазачът.

— О, да, разбира се. — Свещеникът поклати глава. — Колко глупаво от моя страна. Минаха толкова години, а все забравям.

Беше обмислил внимателно тази част. Най-важното беше да направи да изглежда така, сякаш е сакат от години. Нараняването не трябваше да изглежда скорошно, защото можеше да забележат.

— Какво забравяте?

— Ръката ми — отвърна мъжът, свали ръкавицата и показа розова протеза.

Няколко момичета на опашката зад него се изкикотиха.

— Извинявайте, отче — рече пазачът и се изчерви, очевидно смутен от смеха им.

— Не, съвсем не. Аз съм виновен. Непрекъснато ми се случва. Трябва най-после да го запомня.

— Благодаря, отче. Съжалявам. Къде отивате?

— В Женева.

— Е, поне самолетът ще излети навреме. Напоследък има много забавяния заради допълнителните проверки.

— Не бързам — отвърна свещеникът и взе монетите и ключовете си. — Повярвайте ми, имам да мисля за много неща.

— Приятно пътуване.

— Господ да ви благослови, синко — рече Касий.

Пазачът се вторачи в едноръкия мъж, който влезе в залата за заминаващи пътници, и по навик се прекръсти.

Добър вечер, отче (фр.). — Б.пр.

Добър вечер, дете мое (фр.). — Б.пр.

Знаете ли защо този квартал се нарича Маре? (фр.). — Б.пр.

Превод Валери Петров. — Б.пр.

Приятелю (фр.). — Б.пр.

Добър ден (фр.). — Б.пр.

Приятно ми е (фр.). — Б.пр.

Сега разбирам всичко (фр.). — Б.пр.

Да (фр.). — Б.пр.

Нищо ново (фр.). — Б.пр.

Министерство на вътрешните работи (фр.). — Б.пр.

Шпионаж (фр.). — Б.пр.

Шефе (фр.). — Б.пр.

Долу има едни за закопчаване (фр.). — Б.пр.

Идвам (фр.). — Б.пр.

Добре (фр.). — Б.пр.

Настоявам (фр.). — Б.пр.