Джеймс Твайнинг - Монетата

— Мръсник! — изсъска Дженифър, но знаеше, че той я държи. Щеше да я вмести в сцената на престъплението и с нея щеше да бъде свършено. От пет до седем години на топло. Нямаше да има връщане назад. — Мръсник — повтори тя и долови колебание в гласа си.

— В момента си обидена — утешително добави Корбет, — но след време ще осъзнаеш, че това е най-добрият вариант. Грозно е, но така действа системата. Понякога трябва да съкращаваме процедурата. Няма причина някой да разбере какво се е случило в Амстердам. Ще си остане между мен и теб. Знам, че си имала основания да го направиш. Изиграй правилно картите си и ще направиш кариера в Бюрото. Гарантирам ти го.

Дженифър не отговори и се вторачи в пода. Искаше й се да го удари.

— Защо не се измиеш? — попита той и посочи окървавените й пръсти. — И после ще поговорим по-спокойно.

Тя влезе в стаичката, взе вазата и наля малко вода в лявата си шепа. Остави вазата и потърка пръсти. Водата се разплиска на пода и обагри белия мрамор в червено. Дженифър вдигна глава и погледна статуята. От очите й бликнаха сълзи на ярост и отчаяние.

„Това ли е?“ — запита се тя, докато се взираше в невиждащите горди очи на статуята. Използването и изхвърлянето на хората ли беше тайната на успеха на Корбет? Така ли трябваше да постъпва и тя, ако искаше да успее?

И за какво? Нямаха нищо. Монетите бяха изчезнали. Касий се бе изпарил. Том беше предаден. Можеше ли да направи нещо? Каквото и да кажеше, те пак щяха да изпратят в затвора Том заради кражбата в Амстердам. Беше безсмислено.

Избърса ръце в полата си и се приготви да се обърне и да се изправи пред самодоволната усмивка на Корбет. Изчисти засъхналата кръв под ноктите си и при вида на пръстите й в съзнанието й изплува образът на отрязаната ръка на Ренуик — кърваво парче плът, пуснато безцеремонно в прозрачен найлонов плик за доказателства и после занесено в някоя лаборатория или хранилище. Дясната му ръка.

Мислите й изведнъж се проясниха. Дясната му ръка.

Какво й беше казал Финч след аутопсията на Шорт в Луисвил? Нещо за стар трик в съдебната медицина. Как десняците удрят жертвата си изотзад в дясната страна на главата, защото инак не могат да вложат цялата си сила в замаха. Раната на Корбет беше в дясната страна на главата. Но как би го направил Ренуик, след като му липсваше дясната ръка?

— Боб, ще отида да доведа лекар. — Дженифър се помъчи да говори спокойно и да гледа, без да мига. — После ще приказваме.

Отговор не последва.

Тя се обърна и видя, че Корбет се хвърля върху нея. Беше извадил пистолета си и я удари в челюстта. Дженифър се строполи на пода. От устата й потече кръв.

— Мърдай — изрева той и я ритна в ребрата.

Тя запълзя към вътрешността на стаичката, като криеше лицето си от лъснатите му черни обувки.

— Съжалявам, Дженифър. Говоря сериозно. Не мислех, че ще се стигне до това.

Бръкна в джоба си, извади заглушител и го завинти на дулото на пистолета.

— Кърк е виновен, че ще трябва да те убия. — В гласа му се долови истерична нотка. Той зареди оръжието и освободи предпазителя.

— Какво правиш, Боб? — дрезгаво попита Дженифър, закашля се, преглътна кръвта в устата си. Гърбът й опираше в студения мраморен пиедестал на статуята.

— Не е ли очевидно?

13:51

След като Дженифър го остави, Том се промъкна през входа за войници на църквата „Сен Луи“. Макар да беше казал, че ще изчезне, искаше да разбере какво става и дали Дженифър го е предала, или е станала грешка.

На варовиковия под на църквата бяха наредени дървени пейки. Високо горе, където масивните стени се срещаха с изящно извития покрив, бяха окачени полкови и пленени вражески знамена. Износените в битки и изцапани с кръв цветове все още бяха ярки. В отсрещния край се намираше олтарът.

Том се приближи до него и го заобиколи. В стъклената стена откри малката врата между двете половини на църквата, която търсеше. Ръката му беше на дръжката, готова да я отвори, когато чу гласове от другата страна. После отново настъпи тишина. Той инстинктивно разбра, че нещо не е наред.

Натисна дръжката и вратата безшумно се отвори. Зад нея имаше малка площадка с формата на полумесец, водеща към пътеката с колоните около саркофага. Той се наведе и видя, че Макс лежи на пода, очевидно мъртъв.

Зави надясно, изкачи стъпалата към партера и тръгна към ниската мраморна балюстрада. Отново чу гласове, разнесоха се някъде под него.

— Кажи ми как разбра? — попита Корбет. — Интересно ми е.