Стивен Кинг - Другият

Върбова вейка: О, такава съм си! Устата ми мели като воденица. Тия, дето ме познават, ще го потвърдят. Най-напред го попитах за турнира на Градската лига, дали ще победят „Мечките“, а той отвърна: „Очаквам приятни изненади.“ Все едно отговор от панаирджийско късметче, нали? Бас държа, че е мислел за стореното и как да избяга по-бързо. С такива мисли на човек не му е до празни приказки. Искам да ви питам, господин полицай, за какъв дявол се е върнал във Флинт Сити? Защо не е драснал през Тексас чак в Мееехико?

Детектив Андерсън: Какво друго ви каза?

Върбова вейка: Както вече споменах, почти не говореше. Рече, че ще се опита да подремне. Затвори очи, ама май се преструваше. Мисля, че може да ме е зяпал тайничко и да се е чудел дали да не си опита късмета. Де да беше. И де да знаех тогава какво е направил! Щях да го изхвърля от таксито и да му откъсна чучура. Без майтап.

Детектив Андерсън: Какво се случи, като стигнахте до гарата?

Върбова вейка: Спрях отпред и той хвърли три двайсетачки на предната седалка. Исках да пратя много поздрави на жена му, ама се беше изпарил. Дали е отишъл в мъжката тоалетна да се преоблече? Щото по дрехите му имаше кръв.

Детектив Андерсън: Ще ви покажа шест снимки на шестима различни мъже, госпожице Върбова вейка. Всички те си приличат, така че си помислете, преди да…

Върбова вейка: Няма какво да му мисля. Ето този. Това е Мейтланд. Побързайте да го приберете и дано окаже съпротива, та поне веднъж да спестите пари на данъкоплатците.

Когато Марси Мейтланд беше в прогимназията (тогава още се наричаше прогимназия), понякога сънуваше, че влиза в клас гола и всички ѝ се присмиват: „Тъпата Марси Гибсън е забравила да се облече сутринта! Всичко ѝ се вижда!“ В гимназията кошмарът бе заменен от малко по-сложен сън, в който тя влизаше в клас облечена, но осъзнаваше, че ѝ предстои най-важният изпит, а не е учила за него.

Когато зави от Барнъм Стрийт към Барнъм Корт, ужасът и безсилието на тези сънища се завърнаха и този път нямаше да има блажено облекчение и шепот на благодарност към Бога, когато се събуди. На алеята пред дома ѝ стоеше полицейска кола, копие на онази, която откара Тери в участъка. Зад нея беше паркиран бус без прозорци с голям син надпис: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МОБИЛНА КРИМИНОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ. От двете страни алеята беше препречена от две черни коли на Щатската полиция и сините им лампи мигаха сред спускащия се мрак. Четирима едри полицаи, които заради шапките си на рейнджъри изглеждаха високи почти два метра, стояха разкрачени на тротоара ( „Сякаш топките им са твърде големи, за да стоят нормално“ — помисли си Марси). Беше ужасно, но имаше и още по-страшно — съседите, застанали пред къщите си и наблюдаващи случващото се. Знаеха ли защо ченгетата чакат пред спретнатия дом на семейство Мейтланд? Тя предположи, че повечето знаят — проклятието на мобилните телефони — и че на бърза ръка ще осведомят останалите.

Единият полицай стъпи на платното и вдигна ръка. Марси спря и свали страничното стъкло.

— Вие ли сте Марша Мейтланд, госпожо?

— Да. Колите на алеята ми препречват пътя, не мога да си вляза в гаража.

— Паркирайте ето там, зад патрулките.

Прииска ѝ се да се подаде през отворения прозорец и да му кресне: „Това е МОЯТА алея! МОЯТ гараж! Разкарайте се!“

Само че не го направи, а отби встрани и слезе. Пикочният ѝ мехур щеше да се пръсне. Сигурно ѝ се пишкаше още откакто ченгето закопча Тери, обаче чак сега го осъзнаваше.

Друг полицай говореше в микрофона на рамото си… а иззад къщата, с уоки-токи в едната ръка, се зададе върхът на този злокобен вечерен сюрреализъм — бременна жена с чудовищно голям корем, изпъващ шарената ѝ рокля без ръкави. Тя прекоси моравата с онази особена патешка походка — почти клатушкане, — която сякаш е характерна за всички бременни в края на деветия месец. Не се усмихна, когато наближи Марси. На шията ѝ висеше ламинирана служебна карта. Забодена на роклята върху колосалната ѝ гръд и също тъй нелепа като кучешка бисквита върху поднос за причастие, се мъдреше значка на полицията на Флинт Сити.

— Госпожо Мейтланд? Аз съм детектив Бетси Ригинс.

Тя подаде ръка. Марси не я стисна. И макар че Хауи вече ѝ беше казал, попита:

— Какво искате?

Ригинс погледна през рамото ѝ към един от щатските полицаи. Очевидно беше някакво началство, защото имаше нашивки на ръкава на ризата. Държеше лист хартия.

— Госпожо Мейтланд, аз съм лейтенант Юн Сабло. Имаме заповед да претърсим това жилище и да изземем всички предмети, принадлежащи на вашия съпруг Терънс Джон Мейтланд.