Стивен Кинг - Другият

— Здравей, Ралф! — Бил Самюълс се приближи забързано, оправяйки в движение възела на вратовръзката си. Косата му беше черна като катран и късо подстригана, но отгоре беше „близната“ и стърчеше — този щръкнал кичур му придаваше вид на хлапак. Ралф знаеше, че Самюълс е бил обвинител по половин дузина дела за предумишлено убийство, всички завършили с осъдителни присъди, а двама от осъдените (той ги наричаше „моите момчета“) чакаха смъртното си наказание в затвора „Макалистър“. Беше чудесно да имаш в отбора си вундеркинд, но тази вечер главният прокурор на окръг Флинт поразително приличаше на Алфалфа от анимационната поредица „Малки пакостници“.

— Здравей, Бил.

— Ето го и него — промърмори Самюълс, взирайки се в Тери. — Гадно ми е да го гледам с екип и шапка на „Драконите“. Ще се радвам, като надене затворническите дрехи. И още повече ще се радвам, като го тикнат в килия на метри от масата с отровната инжекция.

Ралф не продума. Мислеше си как Марси стоеше в края на полицейския паркинг като изгубено дете, кършеше ръце и се взираше в него, сякаш бе напълно непознат. Или страшилище. Само че съпругът ѝ беше страшилището.

Сякаш прочел мислите му, прокурорът попита:

— Не прилича на чудовище, нали?

— Рядко им личи.

Самюълс бръкна в джоба на сакото си и извади няколко сгънати листа хартия. Единият беше копие от отпечатъците на Тери Мейтланд, взети от досието му в гимназията на Флинт Сити. Всички нови учители бяха длъжни да дадат пръстови отпечатъци, преди да им разрешат да преподават. Другите два листа бяха формуляри с надпис ЩАТСКА КРИМИНОЛОГИЯ. Самюълс ги размаха:

— Последните и най-интересните.

— От субаруто ли?

— Да. Щатските момчета свалиха над седемдесет отпечатъка и петдесет и седем от тях са на Мейтланд. Според техника, който се занимаваше със сравненията, останалите са много по-малки, вероятно на жената в Кап Сити, която преди две седмици съобщи, че колата ѝ е открадната. Барбара Ниъринг ѝ е името. Нейните отпечатъци са много по-отдавнашни, което изключва да е била замесена в убийството на Питърсън.

— Добре, но все пак ни трябва ДНК. Той отказа да даде проба.

За разлика от пръстовите отпечатъци в този щат взимането на ДНК се смяташе за насилствено действие.

— Знаеш, че не са ни необходими. Ригинс и щатските ще вземат самобръсначката му, четката за зъби и космите, останали по възглавницата му.

— Не стига, ако не ги сравним с проби, взети тук, на място.

Самюълс наклони глава и го изгледа. Вече не приличаше на Алфалфа от „Малки пакостници“, а на много интелигентен гризач. Или пък на врана, зърнала нещо лъскаво.

— Да не си се разколебал? Моля те, кажи, че не си. Особено след като тази сутрин беше по-ентусиазиран дори от мен.

„Тогава си мислех за Дерек — каза си Ралф. — Беше преди Тери да ме погледне в очите, сякаш ме обвиняваше. И преди да ме нарече негодник, което би трябвало да ми е безразлично, но кой знае защо, не е.“

— Не се колебая. Само дето ми се струва, че действаме прибързано. Свикнал съм да разполагам с неоспорими факти. А сега дори нямахме заповед за арест.

— Ще ти трябва ли заповед, ако видиш някое хлапе да продава дрога на градския площад?

— Не, разбира се, но сега е различно.

— Всъщност не чак толкова; за твое сведение обаче имам заповед, подписана от съдия Картър преди ареста. Трябва вече да си я получил по факса. Така че… предлагам да влезем и да започнем разпита. — Очите на Самюълс блестяха от възбуда.

— Надали ще отговаря на въпросите ни.

— Прав си, сигурно ще откаже. — Самюълс се усмихна и пред Ралф вече стоеше човекът, вкарал двама убийци в килията на смъртниците. И който несъмнено скоро щеше да вкара там и бившия треньор на Дерек Андерсън от Младежката лига. Тренер Т. щеше да се превърне в поредното „момче“ на господин прокурора.

— Ние обаче можем да му кажем това-онова, нали? Да му дадем да разбере, че обръчът се затяга около него и скоро ще го задуши.

Показания на госпожица Върбова вейка (13 юли, 11:40, разпитвана от детектив Ралф Андерсън)

Върбова вейка: Хайде, признайте си, господин полицай, че хич не ви приличам на вейка.

Детектив Андерсън: Не става дума за телосложението ви, госпожице. Тук сте, за да обсъдим…

Върбова вейка: О, точно за това става дума, просто не го знаете. Тъкмо заради телосложението си бях там. Всяка вечер към единайсет пред оня клуб с голотиите чакат десет-дванайсет таксита и аз съм единствената жена шофьорка. Защо? Защото ни един клиент не се опитва да ме сваля, колкото и да е фиркан. Ако в гимназията имахме женски футболен отбор, щях да съм ляв защитник. Ами че половината от тия юнаци даже не загряват, че съм жена, когато се качват в таксито, а мнозина така и не го разбират, което ме устройва идеално. Обяснявам го, за да не се питате какво съм правила пред това заведение.