Коди Макфейден - Тъмната страна

— Бих сторила същото на ваше място, госпожо Рийд. Съжалявам за загубата ви. Знам, че звучи много изтъркано и няма да намали болката ви, но наистина съжалявам. Декстър… — млъквам и се намръщвам. — Не съм запозната с етикета в този случай, госпожо. В мъжки или в женски род да говоря за детето ви? Декстър или Лиза да го наричам?

— Лиза прекара целия си живот с желанието да стане жена. Най-малкото, което можем да направим сега, когато е мъртва, е да се държим с нея като с такава.

— Да, госпожо.

— Хайде да престанем с титлите, когато сме насаме, какво ще кажеш, Смоуки? Ние сме просто две майки на мъртви деца. Наоколо няма мъже, които да се тревожат за самочувствието и егото си. — Розарио млъква и ме поглежда с пронизващите си очи. — Трябва да се обединим и да свършим мръсната работа, а това изисква малки имена и никакви любезности, не си ли съгласна?

Ние, жените, сме тези, които погребват децата, ние сме тези, които влачат краищата на роклите си в пръстта на гробовете , това се опитва да ми каже.

— Добре, Розарио.

— Чудесно. — Погледът ѝ се спира на белезите ми. — Четох за това във вестниците и къде ли още не. Знам какво си преживяла. Възхищавам ти се от години.

Погледът ѝ не се отмества нито за миг, докато изрича думите. Очите ѝ не прескачат върху белезите на лицето ми. Дори да се чувства неудобно в мое присъствие, прикрива го по-добре даже от директора.

Кимам ѝ.

— Благодаря ти, но няма нищо за възхищение да бъдеш единственият, който не е бил убит.

Розарио се намръщва.

— Много си сурова със себе си. Ти успя да продължиш напред. Отново се върна на работа и всеки ден рискуваш живота си. Изключително си добра в това, което правиш. Не се махна от къщата, в която се случи всичко — трябва да вметна, че те разбирам защо не го направи. Сигурна съм, че мнозина няма да те разберат, но не и аз. — Тя ме дарява с тъжна усмивка. — Твоят дом е твоето дърво, мястото, на което са заровени корените ти. Там е родена дъщеря ти и този хубав спомен е много по-силен от всички други, колкото и болезнени да са те, нали?

— Точно така — отговарям тихичко аз.

Тази жена ми влиза под кожата. Харесвам я. Честна е. Проницателността ѝ говори достатъчно за характера ѝ. Тя разбира: семейството е дом, семейството е покрив, който да те пази от света. Любовта може да е лепилото, но споделените моменти са душата на всичко.

Движим се с лежерна скорост в голям кръг, в чийто център се намира моргата. Погледът ми отново е привлечен от пожълтяващите листа; създават впечатлението, че дърветата са пламнали.

— Също като теб — започва Розарио и продължава да гледа през прозореца — се ожених за мъжа, когото целунах в гимназията. Виждала ли си снимки на моя Дилън?

— Да. Красив е.

— Тогава също беше. И млад. Той беше първата ми любов. — Тя ме поглежда и ми се ухилва. За момент прилича на осемнайсетгодишна и имам чувството, че сме се върнали в миналото. — Той беше първото ми всичко.

Усмихвам ѝ се в отговор.

— За мен това беше Мат.

— Ние сме умиращ вид, Смоуки. Жените, които се омъжват за училищната си любов, които могат да преброят любовниците си на няколко пръста. Мислиш ли, че сме по-добри, или сме по-лоши?

Свивам рамене.

— Мисля, че щастието е най-личното нещо. Не се омъжих за Мат, за да покажа, че съм много честна. Омъжих се за него, защото го обичах.

Думите ми я докосват по някакъв начин. Очите ѝ се навлажняват, макар че от тях не потичат сълзи.

— Какъв прекрасен начин да го кажеш. Да. Щастието е нещо лично. Това определено беше в сила за дъщеря ми. — Розарио се обръща на седалката си към мен. — Знаеш ли, че е по-опасно да си транссексуален, отколкото да бъдеш от някое от другите дискриминирани малцинства? Вероятността да станеш жертва на жестоко престъпление от омраза, е по-голяма, отколкото при гейовете, мюсюлманите, евреите или афроамериканците.

— Да, знам.

— Те също са наясно с това, Смоуки. Момчетата и мъжете, които стават жени, и момичетата и жените, които стават мъже — те са наясно, че ще бъдат отбягвани и ругани, бити и дори понякога убивани. Въпреки това го правят. Знаеш ли защо? — Ръцете на Розарио треперят и тя ги стиска върху скута си. — Правят го, защото няма друг начин да бъдат щастливи.

— Разкажи ми за Лиза — приканвам я аз.

Защото точно това иска да направи. Затова съм тук. Иска да видя Лиза през нейните очи, да започне да ми пука за нея. Иска да разбера какво е изгубила, и да го почувствам.

Розарио затваря очи за момент. Когато ги отваря, виждам любовта в тях. Тази жена е силна и е обичала детето си с цялата тази сила.