Коди Макфейден - Тъмната страна

— Заповед от високо равнище, Смоуки — отвръща Джоунс. — От самия директор.

— Наистина?

Изненадана съм от отговора му поради две причини. Първата е обикновено любопитство: защо тук, защо аз? Другата е по-сложна: съгласието на заместник-директора Джоунс да се отзове на тази необичайна молба. Той винаги е бил сред онези рядко срещани хора в бюрокрацията, които биха оспорили една заповед, ако сметнат, че е неправилна. Може и да каза „от високо равнище“, но нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина да го стори.

— Да — отговаря той. — Директорът спомена име, което не можах да пренебрегна.

Вратата на моргата се отваря, преди да успея да задам следващия си логичен въпрос.

— Като се заговорихме за вълка — измърморва Джоунс.

Самюъл Ратбън, директорът на ФБР, е сам, което е още по-странно. Дори преди 11 септември директорите на ФБР се движеха с антураж. Той идва при нас и подава ръка първо на мен. Ръкувам се с него смаяна.

Явно аз съм кралицата на бала. Защо?

— Агент Барет — започва той със своя ошлайфан политически баритон, който му е запазена марка, — благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

Сам Ратбън, по-известен като „сър“, е сносен избор за директор на ФБР. Разполага със задължителния приятен външен вид и с политическа тактичност, но също така има сериозен опит зад гърба си. Започва като ченге, като в същото време посещава вечерно правно училище, което му помага да се присъедини към ФБР. Не бих стигнала чак дотам, че да го нарека „почтен“ — позицията му изключва подобен лукс — но лъже единствено когато се налага. Той е истинско превъплъщение на почтеността при един директор.

На Ратбън му се носи репутацията, че е доста безмилостен човек, което не ме изненадва, и че е вманиачен на тема здраве. Не пуши, не пие алкохол, кафе, безалкохолни, бяга по осем километра всяка сутрин. Хей, всички си имат недостатъци.

Трябва да си извия врата, за да го погледна. Висока съм само метър и половина, така че съм свикнала с това.

— Няма проблем, директоре — отвръщам аз, като лъжа безсрамно.

Всъщност има проблем, голям шибан проблем, но Джоунс ще ми помогне да се въздържам.

Ратбън кима на заместник-директора.

— Дейвид.

— Директоре.

Докато ги наблюдавам, в главата ми веднага изникват приликите и разликите между двамата. Те са еднакво високи. Джоунс е с късо подстригана кестенява коса, която направо крещи: „Нямам време за това“. Тази на директора е черна, със сиви косми, стилна. Той е красив възрастен мъж, харизматична личност. Заместник-директорът е с осем години по-възрастен от него и доста по-отруден. Директорът прилича на човек, който всяка сутрин бяга за здраве и обича това, а Джоунс на човек, който може всяка сутрин да бяга за здраве, но предпочита цигара и чаша кафе и майната ви, ако не ви се нрави. Костюмът на директора е по-хубав, а часовникът му е „Ролекс“. Заместник-директорът носи часовник, който струва трийсет долара и е купен преди десет години. Разликите са очевидни, но въпреки всичко това приликите ме изумяват.

И двамата имат еднакъв изморен поглед и изражение, което подсказва, че носят в себе си скрито бреме. Лицата им са като на играчи на покер, които пазят чинно своите тайни.

Ето ти двама мъже, с които би ти било трудно да живееш , мисля си аз. Не защото са лоши хора, а защото смятат, че да ги е грижа за теб, е достатъчно, и след като те обичат, няма нужда да ти подаряват цветя.

Директор Ратбън отново се обръща към мен:

— Ще карам без заобикалки, агент Барет. Тук си, защото бях помолен да те повикам, от човек, на когото не мога да откажа.

Поглеждам Джоунс и си спомням коментара му, че са му казали име, което не е могъл да пренебрегне.

— Мога ли да попитам кой?

— Скоро. — Ратбън кима към тялото. — Кажи ми какво виждаш.

Обръщам се към трупа и се насилвам да се концентрирам.

— Млада жена, в началото на двайсетте си години. Вероятна жертва на убийство.

— Какво те кара да мислиш, че става въпрос за такова?

Посочвам към няколко синини в горната част на лявата ръка.

— Синините са червено-лилави, което означава, че са съвсем пресни. Виждате ли контурите им? Причинени са от ръка. Трябва да сграбчите някого доста силно, за да му нанесете подобно нараняване. Тялото е студено на допир, което подсказва, че е мъртва от поне дванайсет часа, вероятно от повече. Ако мога да съдя от синините, са около двайсет. Все още не се е вкочанила, така че е мъртва от по-малко от трийсет и шест часа. — Свивам рамене. — Тя е млада и някой я е сграбчил достатъчно силно за ръката, за да я насини малко преди да умре. Това е подозрително. — Дарявам го с крива усмивка. — О, да, освен това съм тук, което значи, че не е починала от естествена смърт.