Клайв Касслер - Черно море

— Беше на път да потъне и да избухне под водата, вместо това се взриви без полза на повърхността.

— Този мъж! — просъска с омраза Васко. — Това беше онзи на надуваемата лодка, който помогна на агента на Европол да вземе урана. Как е намерил кораба?

— Той трябва да е началникът на НАВПД, с когото Димитров е имал вземане-даване на „Македония“. Казва се Пит. Очевидно е добре подготвен морски инженер.

— Защо го нямаше сред заловения екипаж?

— Димитров каза, че той и друг човек, който отговаря за подводницата, са слезли на сушата, преди да завладеем кораба.

Манкедо стана от бюрото и закрачи из офиса.

— Страхувам се, че това ще привлече вниманието на полицията. Трябва веднага да махнем „Бесо“ от Черно море. Имам втора задача в Средиземноморието и ще пратя Димитров да задвижи нещата. Но първо трябва да се обадя на Хендрикс. Това може да сложи край на нашите взаимоотношения.

— Не мисля. Той знаеше, че проектът е рискован.

— Може би, но ние все пак го подведохме за смелия удар, който искаше да нанесе. Това вероятно ще означава край на бъдещите проекти с него.

— Бъркаш, Валентине. Виждал съм Хендрикс и съм разговарял с него. Той действа от силни емоции. Вече не е пресметливият бизнесмен, който виртуозно изкарва милиони. Съвсем различен е и смятам, ще подкрепи всеки велик план, който задоволява нуждата му от агресия. Колкото по-велик, толкова по-добре. И можем да му го осигурим. С бомбардировача.

— Бомбардировачът — тихо повтори Манкедо.

— Работих с Димитров по него. Разказа ми за отоманските останки и трупа на пилота. От войнишките плочки знаем, че е бил борден инженер на изчезналия бомбардировач „Туполев“. Това ми напомня за сведенията, които преди години получихме от един рибар в Балчик. Купихме от него корабния дневник, в който бяха отбелязани всички подводни препятствия, с надеждата да попаднем на останки, годни за изваждане. Спомена някакви странни колелета, които извадил в този район. Беше през 90-те години. Може да е забравил, а може въобще да не е знаел за самолета.

— Може да са били от друг самолет или нещо съвсем различно.

— Може, но аз проверих дневника му. Рибарят го описва като носово колело и бележките му сочат, че е извадено само на три километра от отоманските останки. Заедно с Димитров направихме една стегната координатна мрежа за претърсване. Заслужава си да опитаме.

— Та ние дори не знаем дали тези слухове за самолета са истина.

— Не знаем и дали не са. Валентине, само помисли. В ръцете ни беше нещо, за което Хендрикс щеше богато да плати. Ако самолетът е там, където мислим, че е — в сравнително плитки води, бързо ще разберем истина ли са слуховете, или не.

Манкедо обмисли чутото, после кимна.

— Да, това може да смекчи удара, който понесе Хендрикс. Трябва да работим бързо. Давам двайсет и четири часа да го намерим, преди да изпратя Димитров и „Бесо“ в Средиземноморието.

Васко прокара длан по бръснатата си глава и се усмихна самоуверено.

— Смятай го за свършено.

Далечните светлини на Лондон посрещнаха Дърк, Самър и Далгрен, когато излязоха от терминала на летище „Хийтроу“. Тримата се натъпкаха в едно от черните таксита за трийсетината километра до центъра на града. Зад тях се движеше такси, което бе приключило смяната си, а няколко коли по-назад в безличен микробус, управляван от агентка, седеше Мансфилд.

Когато стигнаха до центъра, първото такси зави на север и пресече „Сохо“, преди да мине през входа на Кралската национална ортопедична болница. Самър помогна на Далгрен да докуцука до регистрацията. Дойде сестра с инвалидна количка, която го отведе да му направят различни тестове и рентгенови снимки, преди да го оперират на сутринта.

Самър му махна.

— Утре вечер ще те вземем, за да потанцуваме в „Савой“.

— Надявам се да нямат нищо против да им драскам паркета с гипса — отговори Далгрен.

Дърк и Самър се върнаха в чакащото ги такси, което обърна и пое на юг, а после на запад из Лондон. Този път микробусът зае място зад таксито и маневрираше агресивно, за да не го изгуби в гъстото градско движение. Влязоха в Кенсингтън и таксито спря пред „Гор“ — четиризвездния хотел точно срещу Хайд Парк.

Микробусът мина край хотела и след една пряка намери място за паркиране до тротоара. Мансфилд погледна шофьора си — хладнокръвна и сериозна жена на име Мартина.

— Имате ли достъп до системата на „Гор“? — попита той.

Жената измъкна малък таблет изпод седалката и започна да преглежда дълъг списък с хотели. Откри цветен знак до името на „Гор“ и кимна. Системите за резервация на повечето хотели, която никога не се беше славила като сигурна, отдавна беше хакната от чуждите разузнавания, за да следят движенията на обекти, които ги интересуват.