Клайв Касслер - Черно море

— Добра работа — обади се Джордино. — Нашата любима каляска беше готова да предаде богу дух и ние заедно с нея, когато полицията най-сетне се появи.

— Видях на пристанището, че сте ликвидирали двама от тях.

Джордино се усмихна.

— Пит ги замери с един контейнер.

Стенсет посочи дупките от куршуми по целия пикап.

— А третият бандит?

— Избяга на мотоциклет — каза Пит. — Да се надяваме, че полицията ще го залови. Някакви неприятности с „Бесо“?

— Не. Движеха са успоредно на нашия курс, но щом наближихме Балчик, се насочиха обратно в открито море.

Ана се измъкна от полицаите и се върна при пикапа. Тялото й се беше прегърбило под бремето на вълненията през последните два дни, но очите й заблестяха, когато видя тримата мъже от НАВПД.

— Макар и трудно, убедих полицията да не ви арестува и да не конфискува кораба ви.

— Значи няма да има парад на победителите? — попита Джордино.

— Ами имаме откраднат пикап и пуснат във водата контейнер. Някои от местните жители са възмутени от станалото. Очевидно не разбират какъв беше залогът. Дори полицаите са малко скептични. Поискаха вие и вашият кораб да останете в Балчик, докато не потвърдят съдържанието на контейнера за ВОУ.

Пит се намръщи.

— И колко време ще им е нужно за това?

— Повикаха армейски сапьори да закарат контейнера във военно поделение в София. Предполагам, че отговор ще имаме най-рано утре следобед.

— Така да бъде. Добре си дошла да спиш на борда на „Македония“, ако и ти си задържана тук.

— Благодаря, но изглежда се налага още малко да координирам работата с местните полицейски сили.

— Едно не мога да разбера — замислено каза Стенсет. — Ако ВОУ е бил на борда на „Бесо“, къде е сега контейнерът?

Пит му се усмихна дяволито и посочи статуята. Всички гледаха как от пожарната започна да се разтяга стълба към мраморния Дионис — копие на статуя, намерена преди няколко столетия в морето пред града. Дундест пожарникар се изкачи по стълбата и нервно извади контейнера от прегръдката на бога. Когато слезе, веднага беше заобиколен от полицейски кордон и го накараха да сложи металния цилиндър на земята.

Близо час по-късно се появи екип сапьори от българската армия, за да го прибере. Натовариха го на камион и потеглиха с висока скорост от града, съпровождани от въоръжен ескорт. Местните жители останаха да зяпат двамата водолази на потрошения пикап и да се дивят на чудноватите работи, които се случиха заради тях в градчето.

Беше привечер, когато Ана и мъжете от НАВПД се върнаха на „Македония“, съпроводени от полицаи. Час по късно тя се упъти към каюткомпанията, освежена след кратък сън и горещ душ. Облечена във взет назаем корабен гащеризон и със свободно пуснати коси, се втурна към масата, където я очакваха Пит, Джордино и Стенсет.

— Изглеждаш като нова — отбеляза Пит.

Очите й се навлажниха от радост.

— Получих съобщение от службата с прекрасна новина: Петър е жив!

— Знаех си, че е като котките! — засмя се Джордино.

— Някак си е оцелял от огнестрелната рана и са го спасили във външното пристанище. Сега се възстановява в бургаска болница.

— Това наистина е хубава новина — кимна Пит, стана и дръпна стола за нея да седне. — Веднага щом ни разрешат да вдигнем котва, ще идем в Бургас да го видим. Сигурен съм, че ще се зарадва да разбере, че си жива и здрава.

Георги Димитров влезе в помещението и се приближи към масата.

— Ето ви и вас двамата. Радвам се, че сте живи и здрави след вашето приключение.

Когато археологът се настани на масата, Пит го представи на Ана.

— Днес чух на борда какви ли не слухове за вашето преследване — каза Димитров. — Бихте ли ми казали за какво беше цялото това вълнение?

— Ана се забърка с едни контрабандисти, които случайно се оказаха на пътя ни — отговори Пит. — Помогнахме й да стигне до брега и изчакахме идването на полицията.

— По-точно е да се каже, че ми спасиха живота — каза Ана. — Както и живота на много други хора.

— Трябва да кажа, че ние тук на борда на кораба бяхме много разтревожени.

Пит и Джордино се спогледаха, защото знаеха, че археологът умира от нетърпение да научи за корабните останки.

Димитров отново заговори.

— Освен това се чудехме какво открихте при гмуркането си?

— Хм, Ал, спомняш ли си нещо?

— Чакай да помисля — започна бавно Джордино. — Видях един хубав омар, но ми избяга в отломките на този стар кораб.

— Стари ли са останките? — попита Димитров с нарастващо нетърпение.