Клайв Касслер - Черно море

От другата страна на кораба Мансфилд се беше спуснал в надуваемата лодка и по радиото нареди на двата екипа да се изтеглят. Беше изгубил връзка с хората, които изпрати на мостика, и предполагаше най-лошото. Силната съпротива, с която се бяха сблъскали, започна да натежава срещу уверенията на археолога. Може би златото беше извадено и складирано някъде на кораба. Имаше само един начин да се увери.

Той бръкна под една от пейките на лодката и измъкна тежка мешка. От нея извади електронен часовников механизъм, свързан с детонатор и девет килограма пластичен експлозив. Нагласи часовниковия механизъм на десет минути и прехвърли мешката на борда на кораба.

Шумът от стъпките на бягащ човек го накара да посегне към пистолета си, но когато вдигна глава, видя Сергей да тича към лодката.

— Бързо — подвикна му Мансфилд, — хвърли мешката в машинното отделение.

Сергей я грабна и се втурна към един отворен люк на няколко метра от тях. Пусна мешката вътре и спринтира обратно към надуваемата лодка, докато Мансфилд пускаше електрическия двигател и потегляше. Агентът даде газ и бързо се отдалечи от корпуса на „Невена“, правейки широк завой около кърмата й. Озова се там навреме, за да наблюдава последното сражение.

Двамата останали руснаци точно се качваха на лодката, когато Манкедо и хората му се втурнаха през палубата и откриха безразборна стрелба. Единият от руснаците се опита да отвърне на огъня, но беше повален. Другият успя да стигне до лодката под дъжд от куршуми, които свиреха над главата му.

От тяхната лодка Сергей коленичи и пусна дълъг откос към палубата, за да му помогне. Манкедо беше лизнат от куршум по лакътя, но това не го забави. Той стигна до релинга и изпразни пълнителя по посока на двете черни лодки, които бързо потъваха в мрака.

Един от моряците се приближи до него.

— Капитане, ранен си.

Манкедо не обърна внимание на кръвта, която капеше от ръкава му, и се вторачи в светлините на лежащия далеч от тях шпионски кораб. Изплю се във водата и каза:

— Искам да знам кои са!

Но никога нямаше да разбере.

Двете надуваеми лодки почти бяха стигнали при кораба майка, когато детонаторът сработи. От центъра на „Невена“ изригна огромна огнена топка, после над вълните се понесе тътенът на експлозията. Взривната вълна беше почувствана и в гумените лодки, макар да бяха далеч от случващото се. Мансфилд изключи двигателя и започна да наблюдава как спасителният кораб изчезва сред кула от пушек и пламъци. Само след няколко минути българският спасителен кораб се разцепи на две половини и изчезна под водата.

Двете гумени лодки бавно се върнаха при шпионския кораб, на палубата на който ги чакаше ядосаният капитан.

— Четирима души! Уби четирима от хората ми и рани пети!

— Не съм ги убил аз, а те — отговори Мансфилд и махна с ръка към мястото, където доскоро се полюшваше „Невена“.

— Разбира се, и особено тихо измъкване, което няма да привлече ничие внимание — продължи саркастично капитанът. — Мислех, че само ще вземеш златото, заплашвайки с оръжие някакви крадци на съкровища. Като оставим настрана, че разруши прикритието ни, направи задачата си много по-трудна.

— Не мисля, че са извадили злато — обясни агентът спокойно. — Утре сутринта ще се гмурна, за да се уверя. Ако имаш още оплаквания, съветвам те да се обърнеш към президента.

Завъртя се на пети и остави капитана да се ядосва. Когато стигна каютата си, остави пистолета на масата и порови в куфара си за бутилката „Чивас Регал“, която пазеше загърната в пуловер. Отви капачката и понечи да си сипе, но размисли, защото знаеше, че след няколко часа ще трябва да се гмурка на голяма дълбочина. Остави бутилката до лаптопа на масата и го включи. Чакаше го имейл от Мартина.

Беше озаглавен „Каляри“ и съдържаше снимка на тюркоазен кораб на НАВПД, който напускаше пристанището в Сардиния. Снимката показваше носа на кораба и Мансфилд я увеличи, за да разчете името. Докато го правеше, забеляза фигурите на Дърк и Самър, застанали до релинга.

Гледайки брата и сестрата, обикновено сдържаният агент запрати лаптопа настрана и си сипа двойна доза уиски.

Черно море беше гладко като билярдна маса, когато двама водолази се гмурнаха в тъмнозелената вода. Без да се колебаят на повърхността, Пит и Джордино започнаха да се спускат, докато пред очите им не се появи закотвеното водещо въже. Спокойната вода увеличаваше видимостта и те стигнаха отметката трийсет и шест метра, преди да им се наложи да светнат челниците си. Девет метра по-късно се появи неравното пясъчно дъно.