Стив Берри - Офицер и пешка

— Ти си бил ФБР, по дяволите, а си стоял и си гледал как борците за расово превъзходство на белите правят каквото си искат. И всичко това само защото Хувър е мразел Кинг.

— Горе-долу така стоят нещата — каза той. — Времената бяха различни.

Погледът ми се спря върху бележника на кухненската маса. През цялото време бе лежал там пред очите ни. Върху него с черно мастило имаше написано име: Сесилия Хийт. А отдолу — нещо, което можеше да е само телефонен номер. Беше странно, че предпазлив човек като Брус Лейл го бе оставил, за да го видим. Той забеляза интереса ми, но вместо да си прибере бележника, кимна едва забележимо. Към него.

— Ти знаеше ли, че Фостър е издирвал информатори на ФБР сред „Християнски лидери“? — попитах аз, без да показвам, че съм забелязал жеста му.

— Фостър ти е казал това?

— Каза го на мен — обади се Колийн.

— Да, разбира се, че знаех. Бях сложил бръмбари в къщата му и много пъти съм го записвал. По онова време наблюдавахме доста хора, особено протестиращите срещу войната, включително Кинг и Фостър. Шпионирахме ги всички до един.

Трябваше да го върна на темата.

— А знаеше ли, че Хуан Лопес Валдес е вербувал убиеца на Кинг?

— С помощта на ФБР — добави Колийн.

— Вярно ли? Звучи като статия от жълтата преса.

— Това не е отговор — казах аз.

— Не, не знаех. Но по онова време всеки от нас получаваше само информацията, която трябваше да знае, за да си върши работата. Джансън и Оливър не биха ме посветили в подобна тайна. Аз знаех малко повече от останалите агенти, защото отговарях за подслушването. Но не за цялото. Имаше и други колеги освен мен, които боравеха със записващата техника.

Той все още не бе признал нищо.

— А щом нищо не знаеш, защо си толкова притеснен?

— Както ти казах, познавах преподобния пастор от записите. Преди години се бях свързал с него, за да поговорим за тях. Взаимно попълнихме празнотите в познанията си. Наречете го любознателност.

— Валдес е работел за ФБР — каза Колийн. — Няма как в даден момент да не си го записал и него.

— Няколко пъти. Голям плужек.

— Валдес ли докара Джеймс Ърл Рей в Мемфис? — попитах отново аз.

Той стоеше насреща ми, скръстил ръце на гърдите си, невъзмутим като футболен съдия, освиркван от публиката. Но по надменното му лице за миг пробягна сянка на нерешителност, сякаш се бореше с някаква дилема. Сякаш ни преценяваше. Вземаше решение. Погледът му се плъзна надолу, към бележника върху масата, после пак се вдигна към нас.

— Вчера казах на татенцето ти да остави тази история — каза накрая той. — Вие двамата трябва да послушате същия съвет.

— Защо просто не му отказа още когато се свърза с теб? — попитах аз. — Защо заведе Оливър при него?

— Ще трябва вие да му зададете този въпрос.

— Питаме теб.

— За какъв се мислиш пък ти, по дяволите? — изсъска Лейл. — Аз съм бил агент на ФБР още преди да се родиш. Очевидно нямаш никакъв опит, ако си въобразяваш, че като нахлуеш в дома ми, ще се побъркам от страх и ще си призная всички смъртни грехове. Или че ще ме уплашиш с някаква си призовка. — Той насочи пръст към мен. — Я се запитай: защо тъкмо теб избраха за тази мисия? При толкова обучени агенти защо се спряха на един новобранец?

Аз обаче нямах намерение да се поддам на провокациите му.

— Няма значение защо. Важното е, че съм тук.

— Правиш каквото ти кажат, а? Изпълняваш заповеди. Не задаваш въпроси. Кого ли съм чувал преди да казва същото? Ах, да. Май себе си.

— Казваш, че си подслушвал много хора. И въпреки това преди десет години си решил да се свържеш с Фостър. Защо тъкмо с него?

— Нека да не навлизаме в тази тема. Не предадох Оливър нито навремето, нито пък през годините оттогава. Нямам намерение да го правя и сега.

Но очите му ми казваха друго; той отново кимна към бележника. После посочи вратата.

— Хайде, махайте се.

Никой не помръдна.

Той бръкна под ризата си и измъкна един глок.

— Можете да си тръгнете на собствен ход. Или да извлека труповете ви навън, след като ви застрелям. В този щат е законно да убиеш някого, ако е влязъл неканен в дома ти.

— Чакай призовка — казах аз.

— Нямам търпение. Вече съм готов да я получа.

Аз направих знак на Колийн и двамата тръгнахме към вратата. Лейл ни следваше, стиснал дръжката на пистолета си. Аз носех в ръка непромокаемото куфарче.

— Хващайте си пътя — каза той. — Изчезвайте. И не се връщайте повече.

Нямаше смисъл да спорим, затова си тръгнахме. Името и телефонният номер от бележника бяха запечатани в съзнанието ми.