Стив Берри - Офицер и пешка

— Снощи прочетох папките до последната страница — казах й аз.

Погледът й ме изгаряше. Знаех какво очаква да чуе.

— Написаното в тях наистина променя историята. Стига да е вярно.

— Аз също искам да прочета всичко.

С времето щях да се науча, че при всяка шпионска операция настъпват моменти, в които има само един възможен ход. Сляп риск. Стигнеш ли дотам, разчиташ изцяло на нещо, което при други обстоятелства би ти се струвало напълно безсмислено, и се надяваш на най-доброто. В по-късните си години аз едновременно живеех заради тези моменти и се страхувах от тях. Но точно сега ми трябваше съюзник, а не враг. А и Линкълн беше прав: трябва ли да унищожа врага си, когато мога да го превърна в свой приятел?

— Е, добре — казах аз. — Можеш да прочетеш всичко. Но все пак трябва да установим със сигурност, че написаното вътре е истина, а не е изфабрикувано от Валдес.

— И как ще направим това?

— Имам една идея. Но за да се получи, ми трябва помощта ти.

Колийн позвъни по мобилния телефон на Нейт в полицията в Орландо. В онова гробище в Порт Маяка, докато мъжът, с когото Фостър ми бе уредил среща, си тръгваше, аз бях успял да запаметя номера на колата му, издаден от щата Флорида. По онова време още не знаех дали тази информация би могла да ми бъде от полза, но снощи си дадох сметка, че вече е от жизнено значение.

Този човек знаеше разни неща. Освен това беше бивш агент на ФБР. Трябваха ми име и адрес, а вече нямаше как да поискам помощ от Стефани Нел. Но от един помощник-шериф? Достатъчно беше Колийн да помоли някого от приятелите си да пусне номера през системата. Ченгетата си правеха редовно такива услуги, както и Военната полиция. Слава богу, дори и по средата на нивите телефонът улавяше сигнал и разговорът се състоя, макар и накъсан и често придружаван от „Ало? Чуваш ли ме?“.

Тя затвори телефона.

— Колата е на някой си Брус Лейл, жител на Мелбърн. Ще ми кажеш ли кой е той?

— Човекът, когото баща ти доведе в Порт Маяка.

И аз й разказах случилото се.

— Той искаше Лейл да доведе Джансън право при нас.

— Защо?

— Предполагам, че след като веднъж е отворил кутията на Пандора, това му се е сторило като единствения начин да я затвори. Обажда се на Лейл, който се обажда на Оливър. После ме хвърля на вълците, а всичко е в багажника на колата. Не е искал ти да пострадаш, нито пък да прочетеш съдържанието на папките, затова ме изпрати сам.

Тя погледна към куфарчето, сякаш беше някаква свещена реликва.

— Какво, по дяволите, има вътре?

— Достатъчно, за да повдигне някои сериозни въпроси, като например: кой всъщност е убил Кинг и защо?

Тя седеше мълчаливо върху мократа трева и аз я оставих насаме с мислите й. Слънцето изгряваше и с всяка изминала минута ставаше все по-горещо.

— Мелбърн е на около два часа северно от тук — казах аз. — Когато минахме под шосе деветдесет и пет преди два километра и нещо, видях изхода, падаше се малко след канала. Да се върнем до там и да видим дали някой ще ни вземе на стоп на север.

— Можем да изчакаме Нейт да се обади. Малко се учудвам, че още не го е направил.

Поклатих глава.

— Трябва да свършим тази работа без баща ти. Той едва ли ще иска да открием Брус Лейл. Дума да не става!

— Все още не си ми обяснил защо.

Аз самият не знаех. Нищо от случващото се нямаше никакъв смисъл. Но пък, дявол да го вземе, аз едва от един ден бях следовател!

— От колко време си ченге? — попитах я.

— Четири години.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми онова, което представлявам. Малко цветна кожа в синята униформа е добре за всички.

— Значи си пионер. Също като баща ти преди толкова време.

Тя стана и изтупа дрехите си.

— Аз съм добро ченге.

За пръв път долових в гласа й гордостта на дъщерята, която се опитваше да заслужи уважението на баща си.

Върнахме се при лодките. Аз носех куфарчето. Тя бе приела, макар и с нежелание, неловкото примирие помежду ни. Оставихме гумената лодка и взехме моторницата обратно до моста на шосе 95. От там през един квартал от квадратни еднофамилни къщи излязохме на оживена улица, на която имаше бензиностанции и паркинг за товарни камиони. Отне ни около половин час да открием шофьор, който да ни откара на север до Мелбърн. В кабината имаше спално отделение. Аз седнах отпред и се заприказвах с шофьора, докато Колийн се настани на едно от леглата и се зае с папките, попивайки всяка страница. От време на време поглеждах назад и виждах учудването, изписано на лицето й. Разбирах я напълно.