Стив Берри - Офицер и пешка

— И още нещо, новобранец! — подвикна той зад нас. — Кажи на онзи, който те праща, че не съм ти отнел куфарчето. А може би трябваше да го направя. Това би трябвало да ти говори нещо.

Схванах намека му, както го бях схванал и вътре, с бележника. Човекът правеше каквото можеше. Май не беше чак такъв негодник, за какъвто го мислех.

— Ще го направя.

— А сега се разкарайте. Аз отивам за риба.

Когато се отдалечихме, Колийн попита:

— Сериозно ли го каза онова за призовката?

— Това не го решавам аз. Но прозвуча добре. Видя ли името и телефонния номер на онзи бележник? Той държеше да ги видим, без да ни го казва.

Дали беше просто предпазлив? Или тук се играеше някаква друга игра?

Улицата беше притихнала — нещо нормално за четвъртък, работен ден, преди обед. Погледнах назад и видях, че Лейл ни наблюдава, застанал до вратата на паркираната кола. Бяхме се отдалечили на петдесетина метра, до близкия ъгъл оставаха още толкова, след което щяхме да завием в пряката и да напуснем квартала. Продължавахме да крачим напред. И тогава взрив разцепи утринната тишина.

Обърнах се назад. Огнено кълбо от сини, червени и жълти пламъци се издигаше над форда. Във въздуха летяха парченца стъкло. Втора експлозия разтърси странично колата. Ние инстинктивно се наведохме, закривайки лицата си с ръце.

От разбитите прозорци на колата излизаха огнени езици. Черен дим се виеше във въздуха.

Останките на форда догаряха пред очите ни. Бяхме на достатъчно разстояние и ударната вълна на взрива не ни бе засегнала.

— Господи! — промълви Колийн.

От Лейл нямаше и следа.

Съседите бяха наизлезли от къщите си да разузнаят обстановката. Казах си, че имаме няколко минути, преди наоколо да настане ад. Без съмнение бомбата е била заложена след завръщането на Лейл от езерото Окичоби предишния ден. Нашето присъствие наблизо изобщо не е влизало в сметката.

Чух далечен накъсан вой на сирени. Спасителните екипи идваха по-бързо, отколкото очаквах.

— Да се махаме — казах аз.

Притичахме между две къщи. Поставих куфарчето на земята и двамата изчакахме, скрити в сянката на дърветата, да профучи полицейската кола.

Питах се защо ли бяха прибягнали до такъв публичен начин за отстраняването на Лейл. Така щяха да привлекат много внимание. Но може би това беше целта им.

Минаха още полицейски коли; всичките идваха от посоката, в която се бяхме запътили.

— Да тръгваме — казах аз. — Ще повървим още малко по тази улица, докато се отдалечим от потока на колите, и ще търсим друг начин да се махнем от квартала.

Закрачихме отново напред. Не след дълго целият район щеше да бъде отцепен като местопрестъпление. Колийн бе видимо разтърсена от случилото се. По дяволите, това можеше да се каже и за мен. Още нещо, което ми се случваше за пръв път. Беше седмица за прецеденти.

Още автомобили на спешните служби отиваха към мястото на взрива. Сигурно в близките часове кварталът щеше да се превърне в сборище на всевъзможни органи на реда. Бомбените атентати не бяха ежедневие в Мелбърн, Флорида. Всички щяха да се натискат за роля в пресата. Не че полицаите непременно искаха нещо лошо да се случи, но случеше ли се, то носеше разнообразие. Бяха като синоптиците, които винаги изглеждаха разочаровани, когато поредният ураган завиеше обратно в открито море, вместо да се насочи към вътрешността на страната.

Бяхме вече на няколко преки от горящия форд и излизахме от квартала. От близката улица зад гърба ни излезе автомобил и зави към нас. Обърнах се.

Един юкон се носеше бързо към нас. Не беше полицейски автомобил. Може би принадлежеше на някого от квартала. Големият джип забави ход, после спря. Прозорецът откъм страната на шофьора се смъкна надолу.

— Качвайте се — нареди мъжки глас.

Инстинктът ми подсказваше да пусна куфарчето и да посегна към пистолета под ризата ми. Но нещо в тона на мъжа го обозначаваше като свой. Той извади значка.

— ФБР. Качете се в колата.

— Защо? — попита Колийн.

— Защото сме на ваша страна. Знаем за Стефани Нел и разследването й. Знаем също за Хуан Лопес Валдес и Том Оливър. Сега сте сами тук. Бих казал, че ви трябва приятел.

Не можех да оспоря това. Той ни направи знак с ръка да се качваме.

— Ти луд ли си? — възкликна Колийн. — Този тип може да работи за Оливър.

Заобиколих юкона и отворих предната врата.

— Ами, да. Точно така.

Поставих куфарчето на асфалта, извадих пистолета си и й го подхвърлих през предния капак на джипа. Тя го хвана във въздуха и кимна. После се качи и седна на задната седалка зад шофьора.