Джеймс Роллинс - Ключът

„Упоена съм…“

Спомените нахлуха в съзнанието й.

… предната врата внезапно се отваря с трясък.

… тъмни маскирани фигури нахълтват в къщата.

… втори трясък откъм задния двор.

Сърцето й затуптя в гърлото й, изостри вниманието й.

Когато нападателите нахлуха, тя беше на канапето. Кат беше отишла в кухнята да си налее вино и сайдер за нея. Току-що бяха сложили момичетата да спят горе и смятаха да опаковат последните подаръци. Сейчан искаше да поговори с Кат и да научи повече какво е да си майка.

По време на вечерята Кат вече беше направила много, за да успокои тревогите й. Макар че Сейчан беше прочела „Какво да очакваш когато очакваш“ от кора до кора, като беше прегъвала страници и бе маркирала отделни места, Кат й беше дала някои практически съвети, които липсваха в онези страници.

Но най-вече съветите й се свеждаха до едно-единствено правило от две думи.

Без паника.

Кат беше обещала да е до нея. В родилната зала и след това.

На Сейчан й беше трудно да го повярва. Дори когато Кат бе отишла за виното, си беше фантазирала как ражда, изчезва и оставя детето на Грей. Що за майка щеше да излезе от нея?

След като нейната майка беше изтръгната от дома им в Югоизточна Азия, тя беше живяла като полудиво животинче на улицата, в бедняшките квартали на Банкок и задните улички на Пном Пен. Тогава беше овладяла най-основните умения на бъдещата си професия. Оцеляването изискваше постоянна бдителност, коварство и бруталност. Накрая беше привлечена от тайната организация Гилдията, където уличните й умения бяха усъвършенствани и тя беше превърната в бездушен убиец. Едва след като бе предала работодателите си и беше унищожила организацията им, бе намерила известен покой и беше открила човек, който можеше да я обича, който искаше да създаде живот и дом с нея.

„Не трябваше да го вярвам“.

Параноята и подозрението открай време бяха част от нейната ДНК, но докато беше бременна, тя отказваше да позволи тази отрова да се просмуче в детето й. Вместо това беше направила глупостта да свали гарда си.

„И ето какво се случи“.

Когато вратата на дома й се отвори с трясък, тя скочи от канапето. Кинжалите на китките й моментално изскочиха и засвистяха във въздуха. Може и да беше бременна, но скритите ножове бяха неразделна част от нея. Нахвърли се върху първия атакуващ, прониза го в гърдите и тялото му полетя назад към коледната елха. Докато тя падаше на пода, вторият кинжал полетя към маскирания, който тичаше нагоре по стълбите с пистолет в ръка.

„Към момичетата…“

Дали от паника, или защото беше изгубила равновесие от тежкия си корем, тя пропусна целта си. Острието се заби в парапета и мъжът изчезна горе.

След това настъпи истински пандемониум.

В разгара на схватката така и не усети убождането на стреличката. Поради разгорещената й кръв и бясно разтуптялото й се сърце упойката подейства бързо. Битката стана мъглява и като на забавен кадър. Нечии ръце я сграбчиха и я притиснаха към пода.

Един глас я последва, докато падаше.

„Внимавайте с корема й. И без повече упойки“.

От кухнята се чуваше дрънчене на тенджери и трясък на чинии.

„Кат… отбранява се… опитва се да защити момичетата“.

После настъпи мрак.

Сега — будна, със затворени очи — Сейчан се опита да си представи кой ги е нападнал. Атаката беше прекалено координирана, твърде добре планирана. Ударен екип с военна подготовка. „Но кой?“ Списъкът на враговете беше дълъг. Дори от Мосад продължаваха да гледат на нея като на враг, който трябва да бъде убит на място.

Разшири сетивата си. Лежеше на походно легло. Не се чуваха никакви гласове, никакъв шепот или движение. Въздухът бе топъл и влажен, миришещ на плесен. „Мазе?“ Помръдна незабележимо ръце и крака. Китките и глезените й не бяха вързани и крайниците й като че ли бяха свободни.

Докато въздействието на упойката отминаваше, чу едва доловимо вдишване — не, вдишвания.

Рискува да отвори едва-едва очи.

Единствената светлина проникваше под метална врата близо до леглото. Стените бяха циментови. Прозорци нямаше. Сейчан леко извъртя глава. В тясното помещение имаше още две легла. Одеяла покриваха малки фигури. Тънка ръка се надигна като флаг от едното легло, сякаш се предаваше. После се отпусна отново.

Сейчан видя танцуващите елени на ръкава.

„Пенелопи…“ Шестгодишната дъщеря на Кат.

Което означаваше, че другото дете трябва да е Хариет.

Отвори по-широко очи и огледа помещението. Имаше още едно легло, но то беше празно, с възглавница върху сгънатото одеяло.