Джеймс Роллинс - Ключът

За творението си Мара беше избрала да следва рецептата, дадена в Библията.

В началото Бог създаде небето и земята [2] Битие 1:1 — Б. пр. …

И тя се беше опитала да направи същото.

Колкото и подробно да изглеждаше творението й на екрана, то беше само сянка на истинския виртуален свят в Xénese. Той съдържаше алгоритми със звуци, миризми и дори вкусове — детайли, които не можеха да се предадат на екрана, а да се усетят единствено ако живееш вътре.

Докато се подготвяше за това сътворение, Мара беше играла компютърни игри с отворени светове — Far Cry, Skyrim, Fallout и много други, — за да разбере тези симулации на огромно дигитално платно. Беше се консултирала с най-добрите програмисти в областта, след което бе създала ограничен ИИ, който да играе игрите отново и отново, като попива всеки детайл чрез повторение. Този процес, наречен „машинно обучение“, беше основният метод, по който се учеха ИИ.

Същият самообучаващ се ИИ беше построил виртуалния свят в Xénese, създавайки нещо, превъзхождащо многократно всичко виждано досега. За Мара беше напълно естествено грубият ИИ да има пръст в собствената си еволюция и да създава свят, в който ще се роди следващото му поколение.

Приведена над бюрото, тя продължаваше с работата си. След като виртуалният Едем беше създаден отново от нищото, тя включи Xénese. В злачната горичка се появи почти аморфна форма. Беше сребриста и смътна, но определено приличаше на човешка — с две ръце, два крака, тяло и глава. Но подобно на виртуалния свят на екрана, формата — духът в машината — беше само грубо копие, обикновен аватар на онова, което се беше свило в очакване вътре в Xénese.

Засега интелектът зад аватара вероятно само смътно осъзнаваше обстановката около себе си, подобно на гол охлюв, опитващ се да оцени „Травиата“ на Верди. Оставен без контрол, той щеше да започне да се учи бързо, прекалено бързо. Преди това да се случи, преди осъзнаването му да се превърне в нещо студено и непознаваемо, може би дори опасно, тя трябваше да даде плът и кости на безформения призрак, да му върне онова, което му беше откраднато, когато бе изтръгнала дисковете. Подпрограмите на тези дискове трябваше да разширят творението й пласт по пласт, модул по модул, като добавят дълбочина и контекст — и в крайна сметка може би дори душа.

Такава беше надеждата й.

И единствената надежда за света.

Тя включи първия диск и активира първата модулна подпрограма.

Докато го правеше, прошепна цитат от Битие:

— И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа [3] Битие 2:1 — Б. пр. .

Въздъхна. Това, което правеше в момента, не беше много по-различно, но в Библията Бог беше създал първо Адам, с което бе дал на човека завинаги власт над света.

„И ето докъде е довело това“.

За своето творение Мара беше избрала различен път.

В единия ъгъл на екрана се появи нов прозорец, наложен върху виртуалния свят. Той показваше пикселизирано изображение на Модул#1.

Редиците малки квадратчета маркираха съвкупности код, като в същото време представяха символично подпрограмата. Подробностите на картината все още не можеха да се различат. Но след като се включеше в основната програма, подпрограмата щеше да се слее с призрака на екрана и след като се интегрираше напълно, образът на модула щеше да стане по-ясен и да действа като барометър на прогреса.

Тази конкретна подпрограма не беше измислена от самата нея, а от IBM.

Наричаше се „ендокринна огледална програма“.

С пукване на копче тя пусна модула във виртуалния свят. Той беше само първият от многото, които щяха да последват. Докато го правеше, си представи, че е една от вещиците на Шекспир, хвърлящи съставки в котела.

— Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай! — промърмори тя, цитирайки Барда [4] Шекспир, „Макбет“, IV:1. Превод В. Петров — Б. пр. .

Сравнението беше подходящо. С всяка добавяна съставка всичко приличаше на създаване на магия, част по част.

Или в случая на тази конкретна вещица…

Бит по бит.

Усеща как нещо ново влиза в него — и започва да се преобразява.

До този момент то просто анализира и тества средата около себе си. Сравнява и съпоставя данни. Дори сега преценява преобладаващите дължини на вълната най-близко до краищата му. Те варират между 495 и 562 нанометра с честота между 526 и 603 терахерца.