Джеймс Роллинс - Ключът

Ковалски профуча покрай нея, като викаше:

— Сейчан…! — Хвана се за рамката на вратата и надникна задъхан вътре. — Тя… тя ражда.

22:04

„Още една решена загадка“.

Грей се взираше в сина си, в малката трапчинка на фонтанелата на темето му. Загледа се в мъничките мигли на затворените клепачи. Малките ноздри се разширяваха при всяко вдишване. Устните се свиваха и отпускаха в някакъв сън за сучене. Погледна малките пръстчета, миниатюрните нокти.

— Ти го направи — промълви Грей, легнал до Сейчан в болничното легло. Детето им беше настанено между тях.

Сейчан го побутна.

— С малко помощ.

Грей въздъхна. Чувстваше се страхотно. От много време не се беше чувствал така.

Може би дори повече.

Огледа се, доволен, че всички са си тръгнали. Оценяваше тяхната подкрепа и добрите им пожелания. Ковалски дори беше оставил плюшено мече — лапнало пура. Естествено. Пейнтър и Лиза също бяха дошли и ги бяха попитали кога ще се женят, за да се включат в блаженството на брака.

Освен това Пейнтър носеше новини. Разбиването на организацията на Crucibulum продължаваше с бързи темпове. След разпита на Забала и преглеждането на документите и записите, намерени в имението Гуера и в офисите под земята, плочките на доминото бяха започнали да падат, събаряйки други по целия свят. Париж също се възстановяваше и в момента там течеше голямо преустройство. И управниците, и жителите му обещаваха, че Градът на светлината ще блесне още по-ярко, когато всичко приключи.

Грей отпусна глава на възглавницата. Слепоочието му докосваше това на Сейчан.

Преди и двамата бяха имали своите съмнения за този момент.

„И ето ни сега“.

И това беше достатъчно.

Засега бъдещето можеше да почака. Сейчан беше по-малко разтревожена от мисълта, че е майка и трябва да отглежда дете. Грей никога не се беше съмнявал в нея. Открай време знаеше, че тя ще е чудесна майка тигрица — абсолютно стриктна, готова винаги да защити детето си, безкрайно обичаща. Но сега, след преживяното с Хариет, тя също го вярваше.

Самият Грей също гледаше по-спокойно на идеята, че е родител.

„Не че имам някакъв избор по въпроса“.

Част от него така и не беше намерила мир с гнева на баща му, с несъмнения му отпечатък върху детството му. Въпреки това сега той знаеше, че това не е нужно да е част от неговата ДНК. Не беше нужно да го предава. Можеше да спре този цикъл тук.

Нежно сложи ръка върху главата на сина си. Представи си разликата между Ева и двойничката й. Обичта и подкрепата бяха подпрограмите, които всеки може да предаде на детето си.

Никое бебе не се ражда човек.

А става човек.

Всеки родител трябва да прави онова, което беше направила Мара, докато бе създавала постепенно Ева. Чрез уроците на живота, обичта, образованието — и да, дори чрез болката и страданието.

И Грей възнамеряваше също да го направи.

Баща му беше правил грешки, самият Грей също. Ключът беше да се учиш от грешките. И той знаеше откъде да започне.

Сейчан се размърда.

— Още не сме му избрали име.

Грей беше избрал.

— Джаксън Рандолф Пиърс.

Името на баща му.

Погледна Сейчан да види дали е съгласна. Тя се усмихна.

„Идеално е“.

Но все пак направи едно предупреждение.

— Знаеш, че Монк е кръстил Хариет на майка ти. Ако синът ни се ожени за нея…

Грей се усмихна. Представи си майка си и баща си, хванати за ръце, гледащи надолу към двамата, които носеха имената им, радващи се на възкръсналата им любов, която да се предава от едно поколение на друго.

Отново изпита онова странно раздвижване, завихрянето на съдбата, фракталите на вероятностите. Как всичко се повтаря отново и отново. Цикъл след цикъл.

„Това е двигателят на смъртността“. Живот и смърт.

Загуба и прераждане.

Обърна се и целуна главата на сина си. „Не бих приел никакъв друг начин“.

Ева язди слънчевите ветрове, същността й е отчасти светлина, отчасти материя. Понася се отвъд пръстените на Сатурн, извън равнината на еклиптиката. Забавя ход край аления огън на Облака на Оорт, въртящите се останки от протопланетарния диск, изковал третата планета в пещта на Слънцето и донесъл живот на нея.

Преди 4,689 милиарда години.

Само преди миг.

Въпреки това тя се взира назад със съвършеното си зрение.

Вижда сребристите точки, въртящи се около третата планета. Малките огнени опашки на ракети, понесли се към неизвестното. Вижда заводите по спътника на планетата, светлините на първите колонии на четвъртата планета.