Джеймс Роллинс - Ключът

Това бяха думите на Ева към него.

Той се загледа в Кат.

Ако това беше малкият подарък за сбогом от Ева, едва ли би могъл да мечтае за нещо по-добро.

Кат стигна до края на успоредната и Монк й помогна да седне в инвалидната количка. Всяка седмица тя бележеше напредък и ставаше по-силна, докато фрактурата на черепа й заздравяваше. Докторите очакваха да се възстанови напълно. В най-лошия случай щеше да й се наложи да ходи с бастун.

Монк застана зад Кат.

— Аз ще карам.

— Затваряй си устата.

Той я забута към вратата, но преди да успее да излезе, се появи следващият пациент в компанията на медицинска сестра. Джейсън изкуцука вътре, като се подпираше на бастун. Той се възстановяваше доста по-бързо от Кат, но пък и раната му не беше чак толкова сериозна.

Въпреки това Монк остана с наведена глава, докато минаваше покрай него.

— Кокалис — сковано каза Джейсън, докато се разминаваха. Изрече името му като ругатня.

Монк измънка нещо, без изобщо да знае какво да каже, и продължи към вратата.

Кат се обърна в стола и махна на Джейсън, който се усмихна и й кимна. Когато се обърна отново напред, Кат въздъхна.

— Рано или късно ще трябва да поговориш с него. Да изясните нещата.

— Пратих му картичка с пожелание да се поправя.

— Монк…

— Знам. Ще му се реванширам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Но точно сега имам по-важни проблеми. Ще обядваме. Реших, че нещо различно от болничната храна ще ти се отрази добре.

В единичната й стая в неврологичното отделение на болницата дъщерите им ги посрещнаха с писъци и порой приказки: опитваха се да обяснят едновременно с какво са допринесли за сандвичите, салатите и черешовия пай, наредени на малка сгъваема масичка с покривка.

В желанието си всяка да бъде чута, двете се закатериха по Кат и се настаниха в скута й.

— Не чупете майка си — предупреди ги Монк и се усмихна.

Беше неописуемо щастлив.

Хариет и Пени посещаваха психолог след травмите и изпитанията, но и двете бяха демонстрирали издръжливостта на младостта и като че ли се възстановяваха добре. Хариет още имаше кошмари, но те ставаха все по-редки. Вече дори спеше отново сама в леглото си.

Монк погледна сребърния медальон с дракон на врата й.

Подозираше, че и той й помага.

Между по-малката му дъщеря и леля Сейчан си оставаше една специална, почти телепатична връзка, която си личеше по тайните погледи и прикритите усмивки. Освен това бяха извършили един сериозен ритуал. Малко след като Сейчан беше изписана от болницата, двете отидоха в задния двор, хванаха се за ръце и изгориха единственото семейно копие на „Снежната кралица“ от Ханс Кристиан Андерсен.

„Де да беше толкова лесно отърваването от Валя…“

Атаката в покрайнините на националния парк в Западна Вирджиния беше завършила със смъртта на четирима от хората й и задържането на други двама. Единствено Валя така и не беше открита. Сейчан я беше простреляла два пъти, но оставаше неизвестно дали раните са били смъртоносни и дали тялото на Валя не лежи заровено в някоя пряспа сред хълмовете.

Монк не разчиташе на това.

Директор Кроу беше подсилил охраната на всички членове на семействата на групата. Освен това премахването на Валя и организацията й се беше превърнало в основен приоритет на „Сигма“.

Но засега това можеше да почака.

— Има ли гладни? — попита Монк.

Кат вдигна ръка, но момичетата бяха твърде развълнувани, непрекъснато се въртяха и се поглеждаха.

— Какво става? — попита Монк, който подозираше, че двете малки дяволчета са му скроили някакъв номер.

— Искаме нова Коледа — сериозно каза Пени.

Хариет кимна.

— Допразнуване.

Кат сви рамене.

— Още има сняг. Защо не? Дължим им го.

Момичетата отново се спогледаха.

„Опа…“

Пени побутна малката си сестра.

Хариет застана пред масата като прокурор, готов да произнесе унищожителна реч.

— Искаме само един подарък. — Пени й кимна и тя продължи: — Кученце.

Монк въздъхна. Тази битка се водеше открай време.

— Скъпа, знаеш, че майка ти е алергична, а апартаментът е само…

Кат го прекъсна:

— Не, мисля, че момичетата са прави.

„Сериозно?“

Монк зяпна непознатата в стола. Взискателната Кат винаги беше била твърдо против всякакви кучета.

— И аз си мислех за това. Едно кученце може да се отрази добре. — Тя подмина домашните сандвичи и придърпа към себе си купения пай. — Не знам защо, но си мисля за бигъл.

Шокираният Монк отвори уста да каже нещо, но внезапна суматоха накара всички да се обърнат към вратата.