Джеймс Роллинс - Ключът

— Сега ще го използвам да спра тази кучка. Какво трябва да направим?

Пейнтър обясни още няколко подробности, след което тя върна телефона на Монк. Мара почти не слушаше. Беше насочила вниманието си към Ева. На притъмнелия екран творението й сияеше ярко в своето еволюиращо великолепие.

„Сега си ми нужна повече от всеки друг път“.

Зад нея Монк привършваше разговора с директор Кроу.

— Отивам да спасявам света. А ти спаси момичето ми.

— Да се надяваме, че с този таблет ще успеем да стесним търсенето — каза Пейнтър. — Междувременно работим и в друга посока.

26 декември, 11:55

Плейнсборо, Ню Джърси

Лиза вървеше бързо по коридора на болницата.

Току-що беше разговаряла по телефона с Пейнтър, който й беше разказал за случващото се в Европа и как това се отразява на положението в Щатите. Изпитваше облекчение, че Монк не е предал „Сигма“, че всичко е било номер, целящ да убеди Валя да пусне заложниците си — което не се бе получило, — или да се сдобият с някакъв хардуер, свързан с нея. Тази част от замисъла беше дала резултат и екип специалисти вече работеше върху устройството.

Лиза се замоли екипът да си свърши бързо работата.

Знаеше, че това й дава най-добрия шанс да спаси Хариет и Сейчан.

Много по-добър от онова, което опитваха тук.

Мина между двамата въоръжени охранители в коридора. Достъпът до Кат и до целия етаж на това крило беше отцепен по заповед на Пейнтър. Лиза все още изпитваше вина, след като вече знаеше, че Валя Михайлова е успяла да проникне маскирана тук и е записала незащитените й разговори с Монк.

Сега тя се вглеждаше внимателно във всяко лице. Покрай страховете й за Кат изобщо не й бе хрумвало, че може да се случи подобно нещо. Но от друга страна, като си помислеше за състоянието на Кат, за прогнозата й…

„Какво повече може да й причини онова чудовище?“

Влезе в стаята, отделена за Кат.

Сърцето й се свиваше всеки път, когато идваше тук. Кат оставаше на командно дишане, цялата в тръби и системи. Бяха минали седемнайсет часа, откакто Джулиан беше нахлул в предишната й стая и беше попречил да й вземат органите.

Неврологът се обърна към нея и каза:

— Можем да опитаме след още няколко минути.

Седеше при компютъра до леглото на Кат. Машината беше свързана със сървърите в мазето. Лиза си представи високата машина със зелени светлини, съдържаща експерименталната дълбочинна невронна мрежа на Джулиан. Бяха я използвали вчера, за да интерпретират ЯМР скенерите на Кат и да различат образите, създадени от мозъка й — кинжал и островърха шапка. Тези улики бяха достатъчни да идентифицират Валя Михайлова.

Сега опитваха нещо още по-експериментално — нов инструмент, разработен от другия човек в стаята — д-р Сюзан Темпълтън, молекулярен биолог, с която Джулиан беше работил години наред в Принстън. Беше я потърсил, след като беше опитал всичко, за което можеше да се сети. Или може би постъпката му беше резултат от чувството за вина, че последният опит вероятно е бутнал Кат през ръба.

Лиза таеше надежда, че тази процедура ще е успешна. Със сигурност нямаше да спаси Кат. Приятелката й вече си беше отишла. Онова, което лежеше в леглото с ритмично повдигащи се гърди и рефлексивно туптящо сърце, беше само празна обвивка. Онова, което щяха да опитат — да получат информация от мъртвец — й изглеждаше страховито, граничещо с извращение.

Дори Пейнтър се беше усъмнил в това решение. „Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече? Може би ще е най-добре да я оставате да си отиде в мир“. Но беше оставил окончателното решение на Лиза, като се доверяваше на избора й. И тя даде разрешение. Знаеше, че Кат не би имала нищо против, ако това предлагаше някакъв шанс за спасяването на дъщеря й, колкото и съмнителен да изглеждаше.

Имаше обаче и друга причина.

Лиза отиде до леглото и хвана ръката на Кат. Погледна обръснатата й глава, покрита с мрежа електроди и скрита под шлем, пълен с ултразвукови излъчватели. Беше до леглото на Кат от самото начало. Беше усетила как приятелката й се бори там вътре. Тя се беше доказала като боец до самия край. И ако й се дадеше възможност, Кат щеше да продължи да се бори дори от онзи свят.

Стисна ръката й.

„Смятам да ти дам тази възможност“.

— Готова съм — каза д-р Темпълтън.

Молекулярната биоложка седеше от другата страна на леглото срещу Джулиан. Компютърната й станция беше двойник на тази на невролога, само че на монитора й се виждаше въртящо се триизмерно сиво изображение на мозък. То беше получено от няколко скенера на мозъка на Кат, които бяха хванали и най-малките подробности. Повърхността му беше осеяна с хиляди червени точици, покриващи всяка гънка на мозъчната кора, малкия мозък и надолу по ствола.