Джон Гришэм - Разплата

На нея й прилоша, но не биваше да показва слабост пред прислугата. Сгъна бележката, пъхна я в джоба си и ги освободи. Нинева и Еймъс отстъпиха назад, още по-уплашени и объркани от преди, и бавно тръгнаха да прекосяват предния й двор. Тя ги наблюдава, докато не се скриха от поглед, после седна на люлеещия стол с една от котките си и поведе борба с чувствата си.

На закуска, само няколко часа по-рано, той наистина изглеждаше угрижен, но Пийт не беше на себе си още от войната. Защо не я беше предупредил? Как бе могъл да извърши такава злина? Какво щеше да стане с него, с децата му, с жена му? С нея, единствената му сестра? Ами със земята?

Флори не беше всеотдайна методистка, но беше възпитана да почита Бог и религията и от време на време ходеше в църквата. Беше се научила да не се сближава със свещениците, защото, аха да се установят, и вече си тръгваха, но Бел беше от по-свестните.

Тя се замисли за красивата му съпруга и за децата. Накрая не издържа и се разплака. Мариета излезе през мрежестата врата и застана до нея.

Градът се стичаше към методистката църква. Докато тълпата растеше, един църковен настоятел поръча на Хоп да отключи Божия дом. Опечалените покрусено влязоха и се настаниха по пейките. Шепнешком си разменяха последните новини, молеха се, плачеха, триеха лица и озадачено клатеха глави. Ревностните богомолци, които познаваха добре Декстър и го обичаха, бяха насядали един до друг и стенеха многострадално. За не толкова религиозните, които ходеха на неделна служба веднъж месечно, църквата беше просто магнит, който ги привличаше близо до трагедията. Дори неверниците пристигнаха да споделят страданието. В този мъчителен момент всички станаха методисти и бяха добре дошли в църквата на преподобния Бел.

Убийството на техния свещеник беше и емоционално, и физически съкрушаващо. Фактът, че го беше застрелял човек от собствената им общност, първоначално беше твърде зашеметяващ, за да го повярват. Джошуа Банинг, дядото на Пийт, беше подпомогнал построяването на църквата. Неговият баща през целия си зрял живот беше член на църковното настоятелство. Повечето присъстващи бяха седели на същите места и бяха отправяли безброй молитви за Пийт по време на войната. Бяха съкрушени, когато получиха вестта от военното министерство, че го смятат за загинал. Организираха бдения на свещи, когато той се завърна от мъртвите. Бяха се радвали до сълзи, когато двамата с Лайза влязоха тържествено в църквата през седмицата след капитулацията на японците. Всяка неделна сутрин през войната преподобният Бел беше произнасял имената на войниците от окръг Форд и беше отправял специална молитва. Списъка оглавяваше Пийт Банинг, героят на града и източник на невъобразима гордост за местните жители. Затова сега слухът, че той е убил техния свещеник, беше непонятен за тях.

Докато асимилираха новината, шушукането се усилваше, поне в някои групички, и големият въпрос „Защо?“ беше зададен хиляди пъти. Само малцина от най-смелите дръзнаха да допуснат, че съпругата на Пийт има нещо общо със случилото се.

Най-силното желание на опечалените беше да стигнат до Джаки и децата, да ги докоснат, да си поплачат с тях, ако това щеше да притъпи удара. Само че според слуховете Джаки се беше затворила в спалнята си с трите деца и не искаше да вижда никого. В къщата бяха най-близките й приятели, толкова много, че не можеха да се поберат вътре и мнозина стояха на верандите и в предния двор, където мъжете пушеха и мърмореха навъсено. Когато едни приятели излизаха навън за глътка въздух, други влизаха вътре и заемаха техните места. Трети пък се местеха по-близо до вратата на църквата.

Продължаваха да се стичат покрусени и любопитни и улиците наоколо се задръстиха от автомобили и пикапи. Хората се придвижваха към църквата на малки групи, крачеха бавно, сякаш неуверени как да постъпят, когато стигнат там, но сигурни, че са необходими.

Когато църковните пейки се напълниха, Хоп отвори вратата към балкона. Скри се в сенките под камбанарията, за да не го вижда никой. Шериф Гридли го беше заплашил и той не обелваше нито дума. Чудеше се обаче как белите успяват да се владеят, поне повечето от тях. Убийството на популярен чернокож проповедник би предизвикало много по-бурен изблик на чувства.

Един от църковните настоятели намекна на госпожа Ема Фей Ридъл, че би било уместно да има музика. Тя от десетилетия свиреше на органа, но сега не беше сигурна, че поводът е подходящ. Скоро се съгласи обаче и когато изсвири първите акорди на „Старият грапав кръст“, риданията се усилиха.