Джон Гришэм - Разплата

Просто не беше възможно той да е извършил убийство.

Съдът, както и магазините и офисите наоколо затваряха в пет часа. Обикновено по това време всички врати се заключваха, всички светлини угасваха, а тротоарите опустяваха. В този ден обаче хората от града се позадържаха повече, да не би да се появят още факти или слухове за убийството. Само за него говореха от десет сутринта. Бяха се шокирали един друг с първите съобщения, после разпространяваха и как се развиват събитията. Бяха станали на крака, докато старият Магаргъл обикаляше площада с катафалката си, за да им даде шанс да зърнат очертанията на трупа под черния покров. Някои се осмелиха да отидат до методистката църква и да организират бдение с молитви, после се върнаха по магазините и офисите си край площада и задъхано обясняваха какво се е случило на фронтовата линия. Баптистите, презвитерианците и петдесетниците бяха в неизгодно положение, тъй като не можеха да претендират за истинска връзка нито с жертвата, нито с убиеца. Методистите обаче бяха в центъра на вниманието и всеки изгаряше от желание да описва взаимоотношения, които сякаш укрепваха с напредването на времето. Методистката църква в Клантън никога не бе събирала толкова много богомолци, колкото на този незабравим ден.

Повечето хора в Клантън, поне белите, се чувстваха донякъде предадени. Декстър Бел беше много харесван и уважаван пастор. Пийт Банинг беше легендарна личност.

Убийството на единия от другия беше толкова безсмислена загуба, че съкруши почти всички. Мотивите бяха неразбираеми и така и не се появи смислен слух относно тях.

Не че имаше недостиг на слухове, със сигурност нямаше. Банинг щял да бъде в съда на следващия ден. Отказвал да говори каквото и да било. Щял да пледира „невменяемост“. Джон Уилбанкс не бил губил дело, нямало да изгуби и това. Съдия Озуълт бил близък приятел на Пийт Банинг… или май на Декстър Бел. Процесът щял да бъде преместен в Тюпълоу. След войната Пийт не бил съвсем наред. Джаки Бел била силно замаяна от успокоителните. Децата й не били на себе си от мъка. Пийт щял да гарантира със земята си, за да го освободят от ареста, и още на следващия ден да се прибере у дома.

Флори паркира на тиха улица и закрачи бързо към адвокатската кантора с надежда да не срещне никого. Джон Уилбанкс работеше до късно и я чакаше в приемната на първия етаж.

През 1946 г. в окръг Форд имаше дванайсет адвокати и половината от тях работеха за кантора „Уилбанкс и Уилбанкс“. И шестимата бяха роднини. Вече повече от сто години семейство Уилбанкс бяха важни личности в правото, политиката, банковото дело, недвижимите имоти и земеделието. Джон и брат му Ръсел бяха следвали право на север и управляваха кантората, която движеше повечето търговски дейности в окръга. Друг брат оглавяваше най-голямата банка в окръг Форд и притежаваше няколко предприятия. Техен братовчед обработваше две хиляди акра земя. Друг братовчед се занимаваше с недвижими имоти и беше депутат в щатския парламент с големи амбиции. Говореше се, че семейството се събира тайно през първата седмица на януари всяка година, за да изчислява приходите от различните начинания и да разделя парите. Явно имаше предостатъчно за всички.

Флори познаваше Джон Уилбанкс още от гимназията, макар да беше с няколко години по-голяма от него. Кантората му открай време обслужваше правните дела на семейство Банинг, които до този момент не бяха никак сложни. Възникнал беше неприятният проблем с изпращането на Лайза в лудница, но Джон дискретно задейства подходящите връзки и тя замина. Отдавнашният развод на Флори също беше заметен под килима от Джон и брат му и в архивите на окръга не остана почти никаква следа от него.

Той я посрещна със съчувствена прегръдка, после тя го последва до просторния му кабинет на горния етаж, най-хубавия в града, с тераса към площада пред съда. По стените висяха мрачни портрети на мъртвите му предци. Смъртта беше навсякъде. Джон я покани с жест да седне на великолепното кожено канапе и тя се подчини.

— Срещнах се с него — започна той, драсна клечка кибрит и запали пурата си. — Не каза много. Всъщност отказва да говори.

— Джон, какво става, за бога? — попита Флори и очите й се насълзиха.

— Проклет да съм, ако знам. Ти нищо ли не подозираше?

— Не, разбира се. Знаеш какъв е Пийт. Не е словоохотлив, особено по лични въпроси. Казва по нещо за децата, като всички фермери дрънка за времето, за цената на семената, такива неща. Но нищо лично. А за такава ужасия не би обелил и дума.