Джон Гришэм - Разплата

— Дума да не става, не съм умопобъркан.

— Добре, тогава ми дай мотив, причина. Дай ми нещо, Пийт.

— Нямам какво да кажа.

Джоуел Банинг излизаше от сградата на Историческия факултет, когато някой го повика. Един първокурсник, когото беше виждал, но не познаваше лично, му подаде плик и каза:

— Деканът те вика в кабинета си. Спешно е.

— Благодаря — отговори Джоуел и взе плика.

Вътре имаше ръкописна бележка на официална бланка на „Вандербилт“, която приканваше Джоуел да се яви незабавно в кабинета на декана.

Джоуел имаше лекция по литература след петнайсет минути, а професорът мразеше отсъствията. Ако удареше един спринт, можеше да изтича до кабинета на декана, да види за какво става въпрос и да закъснее малко за лекцията с надеждата професорът да е в добро настроение. Хукна през вътрешния двор към административната сграда и се втурна нагоре по стълбите към третия етаж, където секретарката му обясни, че трябва да почака до единайсет часа, когато леля му ще се обади. Секретарката твърдеше, че не знае нищо. Беше говорила с Флори Банинг, която й позвъни от своя телефон, а той спокойно можеше да се подслушва, тъй като беше закачен на обща линия с десетина други. Флори се канеше да отиде с колата до Клантън и да използва самостоятелния телефон на своя приятелка.

Докато чакаше, Джоуел допусна, че някой е починал, и се зае да прехвърля в ума си приятелите и роднините, които предпочиташе да изгуби преди останалите. Семейство Банинг беше малко — само родителите му Пийт и Лайза, сестра му Стела и леля му Флори. Дядо му и баба му бяха починали. Флори нямаше деца, затова той и Стела нямаха първи братовчеди по бащина линия. Роднините на майка му бяха от Мемфис, но се бяха пръснали след войната.

Джоуел закрачи из кабинета, пренебрегвайки погледите на секретарката, и реши, че вероятно става дума за майка му. Тя беше влязла в психиатрична клиника преди няколко месеца и семейството беше като зашеметено. Стела не я беше виждала, а писмата й не получаваха отговор. Баща им отказваше да обсъжда лечението на съпругата си, така че имаше много неизвестни. Щеше ли да се подобри състоянието й? Щяха ли отново някога да станат истинско семейство? Джоуел и Стела имаха въпроси, но баща им предпочиташе да говори за други неща, ако изобщо говореше. Леля им Флори също не им беше от помощ.

Тя се обади точно в единайсет. Секретарката подаде телефона на Джоуел и се отдръпна, но май не толкова, че да не чува. Джоуел поздрави и слуша сякаш цяла вечност. Флори най-напред му обясни, че е в града, в дома на Милдред Хайландър — която Джоуел познаваше, откакто се помнеше, — и че е дошла тук, за да говори без заобикалки, защото, както му било добре известно, на нейния телефон не можело да се разчита. Всъщност в момента на никоя линия и на нищо не можело да се разчита, защото баща му отишъл с пикапа си в методистката църква преди няколко часа и застрелял преподобния Декстър Бел, в момента бил в ареста и съвсем разбираемо, градът врял и кипял и всички дейности били замрели.

— Не питай защо и не казвай нищо, което някой може да чуе, където и да си, Джоуел, но случилото се е просто ужасно. Господ да ни е на помощ.

Джоуел се подпря на бюрото на секретарката, защото усети как му прималява. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и продължи да слуша. Флори го осведоми, че току-що е говорила със Стела в „Холинс“ и че тя е приела новината тежко. Намирала се в кабинета на ректора с медицинска сестра. Обясни му, че Пийт й е дал изрични инструкции, при това писмено, че той и Стела трябва да останат в колежите си и да не се прибират у дома до второ нареждане. И да прекарат Деня на благодарността с приятели възможно най-далече от окръг Форд. А ако с тях се свържат репортери, следователи, полицаи или някой друг, да не казват абсолютно нищо. Нито дума на никого за баща си и за семейството си. Нито дума! Накрая Флори го увери, че много го обича, че веднага ще му напише дълго писмо и че й се иска да е с него в този ужасен момент.

Джоуел затвори телефона и излезе от сградата. Обикаля из кампуса, докато не забеляза празна пейка, частично скрита зад храсти. Седна на нея и се опита да пребори сълзите, решен да прояви стоицизъм, както го беше учил баща му. Горката Стела, помисли си. Беше пламенна и емоционална като майка им и Джоуел беше сигурен, че в момента е пълна развалина.

Уплашен, озадачен и объркан, Джоуел наблюдаваше как листата капят и вятърът ги разпилява. Прииска му се да се прибере у дома незабавно, да се качи на влака и да пристигне още по светло в Клантън, където да стигне до дъното на цялата история. Мисълта отлетя обаче и той се зачуди дали изобщо някога ще се върне у дома. Преподобният Бел беше даровит и харесван свещеник и в момента сигурно всички бяха настроени срещу семейство Банинг. Освен това баща му беше издал строго нареждане двамата със Стела да не се прибират у дома. Двайсетгодишният Джоуел не си спомняше някога да не му се е подчинявал. С възрастта се беше научил уважително да изразява несъгласие с него, но никога не би дръзнал да не се подчини. Баща му беше горд войник, привърженик на строгата дисциплина, който не говореше много и ценеше тежестта на авторитета.