Джон Гришэм - Разплата

Нинева поднесе храната на семейството в трапезарията, после напусна къщата, обляна в сълзи. Двамата с Еймъс си тръгнаха, след като и той се сбогува с Пийт.

Пийт поддържаше разговора най-вече защото на никой друг не му се говореше. Какво да кажат в този ужасен момент? Флори не можеше да хапне нищо, Джоуел и Стела също нямаха апетит. Пийт обаче беше гладен и режеше котлетите си, докато разказваше за посещението си в „Уитфийлд“.

— Казах на майка ви, че ще я посетите в петък.

— Ще е приятно скромно събиране — отбеляза Джоуел. — Ще те погребем в петък сутринта, после ще се втурнем към лудницата да се видим с мама.

— Тя има нужда да ви види — настоя Пийт, дъвчейки.

— Веднъж вече опитахме — каза Стела. Не беше докоснала вилицата си. — Но ти беше забранил да ни допуснат. Защо?

— Нали няма да спорим по време на последната ни вечеря, Стела?

— Не, разбира се. Ние сме семейство Банинг, нищо не обсъждаме. От нас се очаква да се държим храбро и да продължаваме напред, като че ли всичко ще се оправи, всички тайни ще бъдат погребани, животът в крайна сметка ще възобнови нормалния си ход и никой никога няма да узнае, че си ни поставил в това ужасно положение. Гневът трябва да се потиска, въпросите — да се избягват. Ние сме Банинг, най-коравите.

Гласът й пресекна и тя изтри лице.

Пийт не й обърна внимание и каза:

— Видях се с Джон Уилбанкс, всичко е наред. Бюфорд се грижи за реколтата и ще се вижда с Флори, за да може всичко във фермата да върви гладко. Земята е на ваше име и ще остане в семейството. Доходите ще се поделят всяка година и ще получавате чековете си по Коледа.

Джоуел остави вилицата си и каза:

— Значи животът си продължава, така ли, татко? Утре ще те екзекутират, на следващия ден ще те погребем, после всеки ще се върне в своя малък свят, все едно нищо не се е променило.

— Всеки го прави в даден момент, Джоуел. Баща ми не доживя до петдесет, неговият баща — също. В рода ни почти няма дълголетници.

— Много утешително — обади се Флори.

— Мъжете от рода, уточнявам. Жените живеят по-дълго.

— Може ли да говорим за нещо друго освен за умиране? — попита Стела.

— О, разбира се, сестричке — отговори Джоуел. — За времето, за памука, за бейзбол. За какво точно ти се говори в този отвратителен час?

— Не знам — каза тя, докосна очите си със салфетката и погледна баща си. — Не мога да повярвам, че седим тук и се мъчим да ядем, а всъщност те виждаме за последен път.

— Трябва да бъдеш силна, Стела — каза Пийт.

— Изморих се да бъда силна или да се преструвам, че съм. Не мога да повярвам, че това се случва на семейството ни. Защо го направи?

Последва дълго мълчание, докато двете жени триеха сълзите си. Джоуел си взе от картофеното пюре и преглътна, без да дъвче.

— Значи смяташ да отнесеш тайните си в гроба, така ли, татко? Дори сега, в последния си час, не можеш да ни кажеш защо уби Декстър Бел и ни обричаш до края на живота си да се чудим каква е причината.

— Казах ви, че няма да обсъждам нищо.

— Не, разбира се.

— Дължиш ни обяснение — настоя Стела.

— Не ви дължа нищо, по дяволите — сопна се Пийт, после въздъхна и каза: — Извинявайте. Но наистина няма да говоря за това.

— Искам да попитам нещо — спокойно каза Джоуел. — И понеже сега е последният ми шанс да го направя, а то е нещо, за което съм любопитен, откакто се помня, ще си задам въпроса. Видял си много страхотии през войната, много страдание и смърт, убил си много хора в битка. Когато войник се нагледа на толкова много смърт, става ли коравосърдечен? Животът губи ли стойността си? Стигаш ли до момент, когато си мислиш, че смъртта не е бог знае какво? Не те критикувам, татко, просто питам.

Пийт задъвка и се замисли.

— Да, като че ли. По едно време бях убеден, че ще умра, а когато се случи това, войникът приема съдбата си и се сражава още по-ожесточено. Изгубих много приятели. Дори погребах някои от тях. Затова престанах да се сприятелявам. Но не умрях. Оцелях и след онова, през което преминах, животът ми стана още по-скъп. Осъзнах обаче, че смъртта е част от живота. Всички стигат до края. Някои по-рано от други. Отговорих ли на въпроса ти?

— Всъщност не. Май няма отговори.

— Нали уж нямаше да говорим за смъртта? — обади се Флори.

— Направо невероятно — каза Стела.

— Животът никога не губи стойността си — продължи Пийт. — Всеки ден е дар, не го забравяйте.

— Ами животът на Декстър Бел? — попита Джоуел.

— Той заслужаваше да умре, Джоуел. Никога няма да го разберете, но сигурно някой ден ще научите, че животът е пълен с неща, които никога не проумяваме. Няма гаранция, че ще ти бъде позволено да живееш с пълното разбиране на всичко. Съществуват много загадки. Приемете ги и продължете напред.