Джон Гришэм - Разплата

Точно в девет часа Уолтър Уили, който беше пристав на доброволни начала от незапомнени времена, зае мястото си пред съдийската маса, застана мирно — или поне както той го разбираше — и се провикна строго: „Всички да станат!“. Пронизителният му глас сепна онези, които го чуваха за пръв път, и хората побързаха да се изправят, когато съдия Озуълт се появи от вратата зад масата си.

Уолтър Уили наклони глава назад, вторачи се в тавана и продължи да напява:

— На вниманието на всички! Започва заседанието на Двайсет и втори областен съд на великия щат Мисисипи. Съдия ще бъде почитаемият Рейф Озуълт. Онези, които ще участват в работата на съда, да пристъпят напред. Бог да благослови Америка и щата Мисисипи.

Нищо не налагаше подобен език, никой закон, процедурно правило, съдебна заповед или местна наредба не го предписваше. Когато Уолтър Уили започна тази работа преди години, а никой не помнеше как точно беше станал несменяемият пристав на съда, той посвети много време на усъвършенстването на призива си за въдворяване на ред в залата, който вече се бе превърнал в общоприето начало на делата. На съдия Озуълт му беше все едно, но адвокатите се дразнеха. Независимо от важността на заседанието Уолтър винаги изричаше оглушителния си призив.

Друга особеност на неговото изпълнение беше униформата му, стъкмена с подръчни средства. Ризата и панталонът му бяха сивокафяви — нямаха нищо общо с униформата на истинските пристави, а майка му беше избродирала името му с дебели жълти букви върху джобчето. Освен това беше пришила към ръкавите му някакви знаци без никакво реално значение. Уолтър носеше и бляскава златиста значка, купена от битпазара в Мемфис, и широк черен патрондаш с лъскави патрони, които създаваха впечатлението, че приставът като нищо първо ще стреля и чак после ще задава въпроси. Само че той не можеше, защото всъщност нямаше оръжие. Никс Гридли категорично отказа да го направи заместник-шериф и не желаеше да има нищо общо с изпълненията му.

Съдия Озуълт търпеше Уолтър Уили, защото поведението му беше безвредно и придаваше малко колорит на иначе мрачната съдебна зала и монотонната процедура.

Съдията се настани на мястото си, каза: „Седнете, моля“, и нагласи широката си черна тога край тялото си. Огледа зрителите. И галерията, и балконът бяха пълни. За пръв път през седемнайсетте години, откакто беше съдия, виждаше толкова много хора в залата. Той се прокашля.

— Е, добро утро и добре дошли. В дневния ни ред днес има само едно дело. Шерифе, доведете обвиняемия.

Никс чакаше до страничната врата. Кимна, отвори я и след секунди се появи с Пийт Банинг, който пристъпваше бавно, без белезници, висок, изпънат и спокоен, но със забодени в пода очи. Като че ли не забелязваше тълпата, която наблюдаваше всяко негово движение. Мразеше вратовръзките и носеше само тъмно сако и бяла риза. Джон Уилбанкс му каза, че е важно да бъде с костюм, за да демонстрира уважение към процедурата. Той бе попитал колко от съдебните заседатели ще бъдат с костюми и когато адвокатът му отговори, че сигурно нито един, въпросът беше решен. Всъщност на Пийт му беше все едно как ще е облечен самият той, съдебните заседатели или който и да било.

Без да погледне към публиката, обвиняемият зае мястото си на масата на защитата, скръсти ръце и погледна съдия Озуълт. Флори седеше три реда зад него, до пътеката. До нея беше Милдред Хайландър, най-добрата й приятелка в града и единствената, която пожела да я придружи тук. Флори и Пийт се бяха сдърпали заради нейното присъствие в съдебната зала. Той беше категорично против, а тя беше твърдо решена да наблюдава протичането на процеса. Искаше да знае какво става и да го съобщава на Стела и Джоуел. Освен това предполагаше, че Пийт едва ли ще има подкрепата на някой друг. И се оказа права. Накъдето и да се обърнеше, срещаше суровите погледи на гневни методисти.

— Какво казва обвинението по делото „Щатът Мисисипи срещу Пийт Банинг“? — попита съдия Озуълт.

Майлс Труит се изправи решително и отговори:

— Господин съдия, щатът Мисисипи е готов за процеса.

— Защитата?

Джон Уилбанкс се изправи и каза:

— Защитата също.

Когато и двамата седнаха, съдия Озуълт погледна към дясната страна на залата и каза:

— Призовали сме седемдесет души за избора на съдебни заседатели. Един почина, трима не са открити, десет са отхвърлени и изпратени у дома. Затова разполагаме със състав от петдесет и шест души. Приставът ми съобщи, че всички те присъстват, че са над осемнайсет и под шейсет и пет години и нямат здравословни проблеми, които биха им попречили да изпълнят дълга си като членове на журито. Подредени сте под номера и ще се обръщаме към вас по този начин.