Джон Гришэм - Разплата

— Така ли е, господин Банинг? — попита съдия Озуълт.

Пийт отговори, без да се изправя:

— Не съм луд, господин съдия, затова би било непочтено да се преструвам на такъв.

Съдията кимна. Съдебната стенографка записваше. Думите на Пийт се съхраняваха черно на бяло и вредяха на защитата. Но онова, което дори незаписано нямаше да се забрави, беше последното му твърдение, което сякаш току-що му бе хрумнало. Пийт, който иначе претегляше всяка дума във всяка ситуация, добави:

— Знаех какво правя.

Джон Уилбанкс погледна съдията и вдигна рамене, все едно се предаваше.

Номер едно от списъка с потенциалните съдебни заседатели беше загадка. Джеймс Линдзи, петдесет и три годишен, женен, безработен, с адрес на селски път извън отдалеченото селище Бокс Хил, почти в окръг Тайлър. Според попълнения от него въпросник Линдзи беше баптист. Не беше казал и дума по време на сутрешното заседание и никой не знаеше нищо за него. Нито Джон Уилбанкс, нито Майлс Труит искаха да изхабят за него една от петте си възможности за отвод, затова Джеймс Линдзи беше първият избран съдебен заседател.

Съдия Озуълт каза името на номер две, някой си Дълбърт Муни от огромния род Муни в град Карауей. Двайсет и седем годишният Дълбърт беше воювал в Европа и беше раняван два пъти. Джон Уилбанкс отчаяно се нуждаеше от него. Но не и Майлс Труит, който този път упражни правото си на отвод.

Обвиняемият беше отведен обратно в ареста да обядва в очакване на второ нареждане. Приставът, стенографката и заместник-шерифите бяха помолени да напуснат залата. Окончателният избор на журито беше поверителен, включваше само съдията, прокурора и адвоката и не се протоколираше. Ядяха сандвичи и пиеха студен чай, но бяха твърде угрижени, за да обядват с удоволствие.

Съдията представи номер три — една от двете останали жени. Имаше писани правила, имаше и неписани. Ако престъплението беше сериозно, журито винаги се състоеше от дванайсет бели мъже.

Не обсъждаха защо и как е станало така, просто се подразбираше.

— Трябва да я отстраним „по подразбиране“, нали, Майлс?

Прокурорът побърза да се съгласи. „По подразбиране“ означаваше, че въпросният човек е очевидно неподходящ за съдебен заседател, и вместо да го поставят в неловкото положение да бъде отхвърлен пред всички, го изключваха от списъка по време на закритото заседание. И най-важното — отхвърлянето „по подразбиране“ не лишаваше защитата и обвинението от правото на безусловен отвод. Съдията просто постановяваше, че този човек няма да бъде съдебен заседател, и решението му не се обсъждаше.

Не ги притискаше нищо спешно. Обвинението имаше съвсем малко свидетели, а защитата най-вероятно нито един и, веднъж започнал, процесът нямаше да продължи дълго. Затова надлежно разгледаха останалите имена, някои приеха, други отхвърлиха, от време на време спореха, но неизменно напредваха. В три следобед съдия Озуълт пожела отново да пуши и реши да осведоми хората, насядали по коридорите и стълбите или мотаещи се отвън на студа, че процесът ще започне точно в девет на следващата сутрин. Призованите за съдебни заседатели не биваше да се отдалечават. В четири и половина отвориха вратите. Влязоха и немного зрители, на балкона се настаниха и няколко негри. След като въведоха обвиняемия, съдия Озуълт оповести, че съставът на журито е избран. Повика по име дванайсет души, които заеха места в ложата на съдебните заседатели.

Дванайсет бели мъже. Четирима баптисти, двама методисти, двама петдесетници, един презвитерианец и един от Църквата на Христос. И двама, които твърдяха, че не се числят към никоя църква и най-вероятно ще отидат в ада.

Всички вдигнаха дясната си ръка и се заклеха да изпълнят дълга си, след което бяха изпратени да си ходят със строги наставления да не обсъждат делото. Съдия Озуълт закри заседанието и изчезна. Когато съдебната зала се изпразни, Джон Уилбанкс попита шериф Гридли дали може да остане насаме с клиента си за няколко минути. Беше много по-лесно да разговарят на масата на защитата, отколкото в ареста, и Никс се съгласи.

Докато Пенрод метеше пода около пейките за зрителите, а Ърни Даудъл настройваше радиаторите, адвокатите се консултираха с клиента си.

— Не ми харесва поведението ти в съда, Пийт — каза Ръсел, а Джон побърза да добави:

— Изглеждаш арогантен и високомерен и съдебните заседатели ще го усетят. Освен това се отнесе неуважително към съдия Озуълт. Не бива да се повтаря.