Джон Гришэм - Разплата

Прокурорът крачеше пред пейките отдясно и успяваше да накара всеки съдебен заседател да се замисли над сериозността на предстоящата му задача. Вероятно някои изпитваха съмнения, но си мълчаха. Труит се притесняваше от ветераните и подозираше, че те ще симпатизират на обвиняемия повече, отколкото са склонни да признаят. Помоли един от тях да се изправи, благодари му за военната служба и го поразпита за няколко минути. Когато остана удовлетворен, премина към следващия ветеран.

Изборът се проточи и към десет и половина съдията имаше нужда от почивка и цигара. Половината присъстващи също запалиха. Някои отидоха до тоалетната, други се върнаха на работа. Следвайки инструкциите на съдията, всички се стараеха да не обръщат внимание на хората в дясната половина на залата.

В единайсет часа Джон Уилбанкс се изправи и погледна към потенциалните съдебни заседатели. Много от нещата, които искаше да им каже, му бяха отнети от собствения му клиент. Беше възнамерявал още на ранен етап — при избора на журито — да посее семето на лудостта и после да предложи свидетелски показания, които да бъдат шокиращи, тъжни, достоверни и убедителни. Пийт обаче не му позволи. Не направи нищо, за да помогне на адвоката си да го спаси, а Джон не можеше да прецени дали клиентът му изпитва някакъв извратен копнеж по смъртта, или е просто наивен и вярва, че съдебните заседатели няма да го осъдят. Така или иначе, защитата беше безнадеждна.

Джон беше наблюдавал внимателно призованите и знаеше кои иска за съдебни заседатели. Щеше да се опита да избегне всички методисти и да се прицели във ветераните. Той обаче беше адвокат, а никой адвокат, който разполага със сцена и отзивчива публика, не може да устои на изкушението да каже няколко думи. Усмихна се сърдечно и си даде вид на човек, за когото е голяма чест да защитава добър воин, отбранявал родината. Отправи няколко въпроса към всички, после се прицели в двама методисти, но през повечето време забележките му целяха не да открият някакво тайно предубеждение, а по-скоро да внушат топлота, доверие и симпатия.

Когато Джон приключи, съдия Озуълт даде почивка до два следобед. Нужни бяха няколко минути, за да излязат зрителите, а докато чакаха, съдията осведоми съдебните служители, че е време и те да отидат да обядват. Когато залата остана почти празна, Озуълт каза:

— Господин Уилбанкс, струва ми се, че искате да повдигнете въпрос, който да се протоколира.

Джон Уилбанкс се изправи и отговори:

— Да, господин съдия, но предпочитам да го направим в кабинета ви.

— Ще го направим тук. Отзад е много тясно. Освен това, след като ще се протоколира, въпросът не е поверителен, нали?

— Може да се каже.

Съдия Озуълт кимна на съдебната стенографка и каза:

— Моля, продължете, господин Уилбанкс.

— Благодаря ви, господин съдия. Това не е официално искане, нито молба към съда, тъй като защитата не търси никакво облекчаване на процедурата. Длъжен съм обаче да заявя за протокола нещо, за да няма никакви съмнения относно защитата на моя клиент. Възнамерявах да приложа две стратегии, които да осигурят справедлив процес за клиента ми. Първо, мислех да помоля съда за смяна на мястото, където той ще се проведе. Живея тук, откакто се помня, баща ми и неговият баща също са прекарали живота си тук и познавам окръга. Убеден съм, че в него клиентът ми не може да разчита на справедлив процес. Както видяхме днес сутринта, фактите по делото са добре известни на приятелите и съседите на Пийт Банинг и Декстър Бел. Невъзможно е да намерим дванайсет непредубедени и безпристрастни граждани. След като наблюдавах и проучвах потенциалните съдебни заседатели днес сутринта, съм убеден, че много от тях не признават открито истинските си чувства. Просто е несправедливо процесът да се проведе в тази съдебна зала. Когато обсъдих смяната на мястото с клиента си обаче, той категорично се противопостави и още е против. Бих искал мнението му да се протоколира.

Съдия Озуълт погледна към Пийт и попита:

— Вярно ли е, господин Банинг? Не искате ли делото да се гледа другаде?

Пийт се изправи и отговори:

— Искам да се гледа тук.

— Значи решавате да пренебрегнете съвета на адвоката си?

— Не го пренебрегвам, просто не съм съгласен с него.

— Много добре. Можете да седнете. Продължете, господин Уилбанкс.

Джон завъртя очи в знак на безсилие и се прокашля.

— На второ място, и още по-важен поне според мен, е проблемът с добросъвестната защита. Възнамерявах да осведомя съда, че защитата ще пледира „временна невменяемост“, но клиентът ми не иска и да чуе. Планирах да представя подробни доказателства за нехуманните и, честно казано, неописуеми условия, на които е бил подложен по време на войната. Свързах се с двама психиатри и бях готов да ги помоля да преценят психическото състояние на клиента ми и да свидетелстват на процеса. Той обаче отново отказа да съдейства и ме инструктира да не предприемам тази стратегия.