Джон Гришэм - Разплата

Пийт вдигна рамене и не каза нищо.

Джон започна да притиска челото си, сякаш изпитваше болка. Мина цяла минута в пълна тишина. Накрая Ръсел каза:

— Има и още нещо, за което би трябвало да си осведомен, Пийт. Проучихме малко Декстър Бел и се натъкнахме на нещо интересно в миналото му. Преди осем години, докато бил пастор в църквата на малък град в Луизиана, възникнал проблем. В църквата работела млада секретарка, двайсетгодишна, току-що омъжена, но явно между нея и пастора имало някакви отношения. Носят се доста слухове, но няма много факти. Скоро Бел получил ново назначение. Секретарката и съпругът й се преместили в Тексас.

— Не сме ровили надълбоко и може да се окаже невъзможно да докажем нещо полезно — додаде Джон. — Изглежда обаче, че случаят се пази в тайна.

— Може ли това да излезе наяве в съда тук? — попита Пийт.

— Не и ако не намерим доказателства. Искаш ли да продължим да търсим?

— Не, не и заради мен. Не бива да се споменава на процеса.

— Може ли да попитам защо, Пийт? — попита намръщено Джон. — Не ни даваш нищо, с което да работим.

Ръсел отново завъртя очи и като че ли се канеше да излезе от стаята.

— Казах „не“ — отсече Пийт. — И повече не повдигайте въпроса.

Доказателство, че Декстър Бел е бил донжуан, най-вероятно нямаше да бъде допуснато в съда, но със сигурност щеше да помогне да бъде обяснен мотивът за убийството му. Ако очите му са шарели и ако това е привлякло вниманието на Лайза Банинг, докато е скърбяла за съпруга си, голямата загадка щеше да бъде разбулена. Само че Пийт явно не проявяваше интерес към нейното разбулване. Щеше да отнесе тайните си в гроба.

— Е, Пийт, процесът ще бъде много кратък — каза Джон. — Нямаме защита, нямаме свидетели, които да призовем, нямаме какво да твърдим пред съдебните заседатели. Би трябвало всичко да приключи за един ден.

— Ако изобщо продължи дори толкова — додаде Ръсел.

— Така да бъде — рече Пийт.

Три дни преди Коледа Джоуел се качи на един влак от Юниън Стейшън в Нашвил. Във вагон-ресторанта го очакваше прелестната му модерно издокарана сестра. Стела вече беше на деветнайсет, само с осемнайсет месеца по-малка от брат си, но през последния семестър се беше превърнала от късно разцъфтяла девойка в красива млада жена. Беше се източила, а слабата й фигура се беше сдобила с приятна заобленост, която той нямаше как да не забележи. Стела изглеждаше по-зряла, по-привлекателна и по-мъдра, а когато запали цигара, му заприлича на киноактриса.

— Кога си пропушила? — попита той.

Влакът излизаше от града и се отправяше на юг. Двамата седяха на маса с чаши кафе пред тях. Наоколо сновяха келнери, които приемаха поръчки за обяд.

— Пуша тайно още откакто станах на шестнайсет — каза тя. — Също като теб. В колежа повечето момичета престават да се крият, след като навършат двайсет, макар че и тогава не ги гледат с добро око. Тъкмо щях да се откажа, и татко превъртя. Сега пуша повече от всякога, за да си успокоявам нервите.

— Трябва да ги откажеш.

— Ами ти?

— И аз също. Много се радвам да те видя, сестричке. Хайде да не започваме пътуването си с разговори за баща ни.

— Да го започваме ли? Аз съм във влака вече шест часа. Тръгнах от Роуаноук в пет сутринта.

Поръчаха си обяд и студен чай и цял час говориха за колежанския живот: курсове, любими преподаватели, приятели, планове за бъдещето и колко е трудно да се преструват, че всичко е нормално, след като и двамата им родители са под ключ. Когато се уловиха, че са подхванали темата за семейството, незабавно я смениха и заговориха за предстоящата година. Джоуел беше приет в Юридическия факултет на „Вандербилт“, но искаше да смени обстановката. Беше приет и в Университета на Мисисипи, само че той беше едва на час път от Клантън и при дадените обстоятелства му се струваше твърде близо до вкъщи.

Стела беше преполовила втори курс и нямаше търпение да продължи. Обичаше „Холинс“, но й липсваше анонимността на големия град. В колежа всички я познаваха и вече знаеха за баща й. Тя искаше да е обградена от непознати хора, които да нямат представа откъде е и да не се интересуват. На романтичния фронт нямаше бог знае какво. Около Деня на благодарността се беше запознала с едно момче във Вашингтон, бяха ходили два пъти на танци и веднъж на кино. Той следваше в Джорджтаун, имаше хубаво семейство, изглеждаше добре възпитан и вежлив и й пишеше писма, но Стела не чувстваше тръпка. Продължи да му отговаря около месец, после му разби сърцето. Джоуел я осведоми за своя още по-невзрачен напредък. По някоя и друга среща от време на време, но нищо съществено. Твърдеше, че не си търси приятелка, защото му предстоят още три години следване. Отдавна се беше зарекъл да остане ерген до трийсетия си рожден ден.