Джон Гришэм - Разплата

Памуковите поля започваха след края на града и на светлината на пълната луна съвсем ясно се виждаше чии ниви са вече обрани. Макар да не възнамеряваше да става фермер като предците си, Джоуел всеки ден проверяваше търговията на Мемфиската памукова борса в „Нашвил Тенесиън“. Беше много важно. Един ден той и Стела щяха да наследят тази земя и щеше да е от жизнено значение колко ражда тя.

— Тази година реколтата ще е хубава — отбеляза шофьорът на таксито.

— И аз така чувам. Още километър и половина и слизам. — След няколко минути Джоуел каза: — Малко по-нагоре от Пейс Роуд ще е чудесно.

— Насред нищото?

— Точно така.

Таксиметровият шофьор намали, зави по чакъла и спря.

— Един долар — каза той.

Джоуел му подаде четири монети по двайсет и пет цента, благодари му и слезе. След като таксито обърна и се отправи към града, той извървя пеша четиристотинте метра до алеята към дома си с малкия си брезентов сак на рамо.

Къщата беше тъмна, но отключена и докато се вмъкваше вътре, Джоуел допусна, че Мак е при Нинева или при Флори. Иначе щеше да залае, докато той се приближаваше по чакъла. До немного отдавна по това време в събота къщата щеше да се оглася от музика по радиото, от разговорите на родителите му и гостите, дошли на вечеря. Сега обаче приличаше на гробница — тъмна, притихнала и вмирисана на тютюнев дим.

Вече и двамата бяха под ключ: майка му в щатската лудница, а баща му — в градския арест.

Той излезе през задната врата, описа широк завой, за да избегне малката къща на Нинева и Еймъс, и закрачи по пътеката покрай хамбара и навеса за тракторите. Това беше неговата земя и Джоуел познаваше всеки сантиметър. На стотина метра светеше прозорецът на къщата на Бюфорд. Той беше управител на тяхната ферма още отпреди войната и значението му за семейството им току-що беше нараснало неимоверно.

В къщата на Флори светеше навсякъде, а самата тя чакаше до вратата. Първо го прегърна, после му се скара, че е дошъл, после отново го прегърна. Мариета беше сготвила яхния с еленско месо два дни по-рано и сега я претопляше на печката.

— Най-накрая си понапълнял — отбеляза Флори, докато сядаха на масата. Наля му кафе от керамична кана.

— Хайде да не обсъждаме теглото си — каза Джоуел.

— Съгласна. — Флори също напълняваше, но не нарочно. — Много се радвам, че те виждам, Джоуел.

— Приятно ми е да съм у дома дори при тези обстоятелства.

— Защо дойде?

— Защото това е моят дом, лельо Флори. Защото баща ми е в затвора, а горката ми майка е в лудницата. Какво се случва с нас, по дяволите?

— Внимавай как говориш, колежанче!

— Моля те, пълнолетен съм. Ще ругая, ще пия и ще пуша, когато си поискам.

— Боже, имай милост! — подметна Мариета мимоходом.

— Достатъчно, Мариета — сряза я Флори. — Аз ще се погрижа за яхнията. Свободна си. Ще се видим утре късно сутринта.

Мариета рязко смъкна престилката си, захвърли я върху плота, облече си палтото и слезе в приземния етаж.

Двамата въздъхнаха дълбоко, отпиха от кафето си и поизчакаха. Джоуел спокойно попита:

— Защо го е направил?

Флори поклати глава.

— Само той си знае, отказва да обясни. Видях го веднъж, на следващия ден — отнесъл се е в други селения.

— Би трябвало да има причина, лельо Флори. Татко никога не би направил безпричинно нещо толкова произволно, толкова ужасно.

— О, съгласна съм, само че той отказва да говори, Джоуел. Видях изражението му, виждала съм го много пъти и знам какво означава. Пийт ще отнесе в гроба тази тайна.

— Дължи ни обяснение, поне на нас.

— Е, няма да го получим, повярвай ми.

— Да ти се намира бърбън?

— Твърде си млад за бърбън, Джоуел.

— На двайсет съм — заяви той и се изправи. — Следващата пролет завършвам „Вандербилт“, после отивам да уча право. — Запъти се към канапето, където беше оставил брезентовия си сак. — Ще уча право, защото не възнамерявам да ставам фермер, независимо какво иска той. — Бръкна в сака и извади плоско шише. — Не смятам да живея тук, лельо Флори, и мисля, че ти отдавна го знаеш. — Върна се до масата, развъртя капачката на шишето и отпи голяма глътка. — „Джак Даниълс“. Искаш ли?

— Не.

Джоуел отпи отново.

— Дори да смятах да се върна в окръг Форд, тази възможност е опропастена, след като баща ми се превърна в най-известния убиец в историята на щата. Не можеш да ме виниш, нали?

— Май не. За пръв път споменаваш, че ще следваш право.

— Обмислям го цяла година.

— Чудесно. Къде ще отидеш?