Джон Гришэм - Разплата

— Трудно ми е да повярвам, че баща ми ще затвори мама в лудница само защото се е променила. Струва ми се много млада за това. Тук се крие нещо много повече, лельо Флори.

— Сигурна съм, но не съм запозната с техните разговори и конфликти.

Джоуел отново се зае с яхнията си и прокара следващите няколко лъжици с уиски.

Флори направи напразен опит да смени темата и попита:

— Още ли се виждаш с онова момиче?

— С кое?

— Ами май получих отговора си. А има ли в момента момиче в живота ти?

— Всъщност не. Твърде млад съм, а и ми предстои още учене. По телефона ми каза, че си говорила с Джон Уилбанкс. Допускам, че той е поел защитата.

— Да, доколкото изобщо ще има някаква защита. Баща ти не съдейства. Уилбанкс иска да пледира „невменяемост“, твърди, че само така може да спаси живота му, но баща ти не иска и да чуе. Твърди, че има повече здрав разум от Уилбанкс или от който и да било адвокат, което аз не оспорвам.

— Поредното доказателство, че е луд. Няма друг избор, освен да пледира „невменяемост“, няма друго оправдание. Вчера лично проучих въпроса във факултета по право.

— В такъв случай можеш да помогнеш на Уилбанкс. Има нужда.

— Писах му и смятам утре да се срещна с него.

— Недей, Джоуел. Той едва ли работи в неделя, а и теб не бива да те виждат в града. Баща ти ще се разстрои, ако разбере, че си дошъл. Съветвам те да напуснеш Клантън тихомълком и да не се връщаш, докато Пийт не позволи.

— Искам да поговоря с Бюфорд и да видя как върви брането.

— С нищо не можеш да му помогнеш. Не си фермер, забрави ли? Освен това Бюфорд контролира нещата. Докладва на мен, а аз смятам да отскоча до ареста и да докладвам на Пийт. Реколтата е много добра тази година, недей да разваляш нещата. Освен това Бюфорд ще съобщи на баща ти, че си идвал. Не е добра идея.

Джоуел успя да се засмее — за пръв път — и отпи от уискито си. Избута купата, което накара Флори да отбележи:

— Остави половината. Трябва да ядеш повече, Джоуел. Най-сетне си загладил косъма, но има какво да се желае. Още си много слаб.

— Кой знае защо, напоследък нямам апетит, лельо Флори. Нещо против да запаля?

Тя кимна и каза:

— На верандата.

Джоуел излезе навън с цигара, а Флори раздигна масата, наля си ново питие, пъхна още една цепеница в камината и се настани в любимото си кресло да го чака. Когато се върна, той взе шишето си, отиде при нея в дневната и седна на протритото кожено канапе.

Тя се прокашля.

— Като стана дума за памука, трябва да ти кажа нещо. Сигурно не е тайна, след като в съда има архив. Преди около месец баща ти е наел адвокат от Тюпълоу и е прехвърлил фермата на теб и Стела. Моята земя си е моя собственост, разбира се, и не е предмет на сделката. Джон Уилбанкс ми го съобщи миналата сряда в кабинета си. Разбира се, ти и Стела някой ден ще наследите и моята земя.

Джоуел се позамисли, видимо изненадан и объркан.

— Но защо го е направил?

— По същата причина, по която Пийт прави всяко нещо. Защото може. Според Уилбанкс не е бил умен ход. Прехвърлил е собствеността си, за да я предпази от семейството на човека, когото се е канел да убие. Чисто и просто. Така обаче е направил подарък на обвинението. Прокурорът може да докаже по време на процеса, че убийството е предумишлено. Че Пийт е планирал всичко.

— Значи не могат да ни отнемат земята, а?

— Уилбанкс се съмнява, но не се задълбочихме много. Разговаряхме в деня след убийството и все още бяхме зашеметени. И май още сме.

— Нима не важи за всички? Уилбанкс очаква семейство Бел да се прицелят в земята, така ли?

— Намекна го, но не го заяви открито. Така и така ходиш в юридическата библиотека, може да проучиш въпроса.

— Това семейство се нуждае от адвокат на щат.

Той допи каквото беше останало в плоското шише. Флори го наблюдаваше внимателно. Тя харесваше всичко в него. Приличаше на нейния род, беше висок, с тъмни очи и гъста коса, докато Стела беше копие на Лайза и по външност, и по темперамент. Джоуел се измъчваше и Флори страдаше заедно с него. В неговия щастлив и изпълнен с привилегии живот бе настъпил лош обрат и младежът не можеше да направи нищо, за да промени хода му.

— Ставало ли е дума мама да излезе? — попита тихо той. — Има ли изобщо такава възможност? Татко я прати в психиатрията и сега, когато влиянието му е доста ограничено, има ли шанс тя да си дойде у дома?

— Не знам, Джоуел, не съм чула нищо по този въпрос. Преди сегашните събития баща ти ходеше веднъж месечно в „Уитфийлд“ да я види. Не споделяше много, но два пъти спомена посещенията си и каза, че състоянието й не се подобрява.