Джон Гришэм - Разплата

— Не съм сигурен. Няма да остана във „Вандербилт“. Нашвил ми харесва, но се нуждая от промяна. Може би Тексаският в Остин или „Тюлейн“. Мислех си и за Университета на Мисисипи, но вече ми се иска да се махна колкото се може по-далече от тук.

— Гладен ли си?

— Иска ли питане?

Флори отиде в кухнята и му сипа голяма купа яхния от тенджерата на печката. Поднесе му я с царевичен хляб и чаша вода. Преди да седне, бръкна много навътре в бюфета и измъкна бутилка джин. Наля си два пръста и малко тоник и се настани срещу племенника си.

Той се усмихна и каза:

— Веднъж със Стела намерихме джина ти. Ти разбрали?

— Не! Изпихте ли го?

— Само го опитахме. Аз бях почти на шестнайсет и знаех, че го криеш в бюфета. Налях си малко и отпих. Едва не повърнах. Страшно пареше и имаше гаден вкус. Как изобщо го пиеш това нещо?

— Свиква се. Как реагира Стела?

— По същия начин. Мисля, че оттогава не е близвала алкохол.

— Обзалагам се. На теб обаче явно ти харесва.

— Аз съм мъж. Това е част от колежанското ми образование.

Джоуел лапна пълна лъжица яхния и замълча, докато дъвчеше. Преглътна я с помощта на малко бърбън, усмихна се на леля си и каза:

— Искам да поговорим за майка ми, лельо Флори. В миналото ни има тайни, а ти знаеш много неща, които премълчаваш.

Флори поклати глава и отмести очи.

— Знам, че се побърка, когато й съобщиха, че татко е мъртъв или го смятат за мъртъв. По дяволите, всички се сринахме, нали, лельо Флори? Аз не можех да изляза от къщи цяла седмица. Помниш ли?

— Как да забравя? Беше ужасно.

— Приличахме на привидения, денем ходехме като сомнамбули и се ужасявахме от нощта. Но някак намерихме сили да продължим и ми се струва, че мама също се стегна. Стана по-корава и се стремеше да изглежда храбра, нали?

— Така е. И тя, и всички ние. Но не беше лесно.

— Дума да няма. Беше истински ад, но оцеляхме. Аз вече бях във „Вандербилт“, когато тя ми се обади през нощта с новината, че в крайна сметка татко не е мъртъв, че са го намерили и спасили. Беше тежкоранен, но това не изглеждаше важно. Той беше жив! Хукнах към къщи, празнувахме и си спомням, че мама беше много щастлива. Прав ли съм, лельо Флори?

— Да, и аз така си спомням. Бяхме въодушевени, почти в еуфория, и така няколко дни. Беше истинско чудо, че изобщо е жив. След това започнахме да четем за ужасното отношение към военнопленниците по онези места, притеснихме се за раните му и така нататък.

— Именно. Да се върнем на мама. Не бяхме на себе си от радост, когато освободиха татко, а когато си дойде у дома като герой, мама беше най-гордата жена на света. Никога не са били по-щастливи, всички бяхме на седмото небе. И това беше само преди една година, лельо Флори. Какво се случи?

— Не си мисли, че знам. През първите няколко седмици всичко беше наред. Пийт още се възстановяваше и укрепваше с всеки изминал ден. Бяха щастливи. А после престанаха да са щастливи. Научих за проблемите им много след като са започнали. Нинева казала на Мариета, че двамата се карат, че Лайза се държи налудничаво, изпада за дълго в лошо настроение и се затваря в спалнята. Престанали да спят заедно, баща ти се преместил в твоята стая. Аз не би трябвало да знам тези неща, затова не питах. Наясно си, че е загуба на време да подпитваш баща ти за личните му дела. Никога не съм била близка с Лайза и тя не ми се е доверявала. Затова и аз бях в неведение, но, честно казано, предпочитах да е така.

Джоуел отпи от уискито и каза:

— И после той я отпрати.

— Да, после я отпрати.

— Защо, лельо Флори? Защо затвориха мама в щатската психиатрия?

Флори разклати джина в чашата си и дълго се взира в нея. После отпи, намръщи се, все едно й беше противно, и остави чашата.

— Баща ти прецени, че тя се нуждае от помощ, а тук нямало кой да й помогне. Професионалистите били в „Уитфийлд“. Затова я изпрати там.

— Просто така? Изпрати я?

— Не, има си процедура. Но да бъдем честни, Джоуел, баща ти познава когото трябва и държи адвокатите на Уилбанкс в задния си джоб. Те говориха със съдия, който подписа заповедта. И майка ти се съгласи. Не се противопостави на заповедта за въдворяване, не че имаше някакъв избор. Когато Пийт настояваше за нещо, а той със сигурност го направи, тя не можеше да му се противопоставя.

— Каква е диагнозата й?

— Нямам представа. Сигурно, че е жена. Джоуел, не забравяй, че това е мъжки свят и ако един съпруг с добри връзки прецени, че жена му понася зле възрастовата промяна, че е потисната или раздразнителна, може да я изпрати на лечение.