Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

— Какво стана с тях? Трябваше да имаме два милиона и половина.

Тя тръсна глава при този въпрос, на който самият той знаеше отговора. Защо един колеж губи пари? От десет години университетът Одън се държеше на ръба на банкрута. Конкуренция от по-евтини държавни и търговски колежи, намаляване на младежта в студентска възраст, непрекъснато повишаване на заплати и разходи…

— Това убийство ще насочи вниманието към колежа и неговите проблеми. Това е последното, от което имаме нужда. Не сега. Не можем да си позволим отлив на младежи, ако родителите им започнат да ги местят от нас. И, за бога, не ни трябват публикации за училището в пресата. — Тя не погледна към „Реджистър“, но пръстите й разсеяно почукваха по мрачното заглавие.

Сейлс каза студено:

— Смъртта й бе съвсем ненавременна.

Деканът не схвана иронията. Тя попита:

— Дали някой знае за нашето споразумение?

Дълга тъмна коса. Тя често падаше над едното око. Кое? Дясното й око. Беше невероятно страстна. Момичето Гебън. Студентски номер 144691. Възкликваше при мириса на горски есенни листа.

— Дали някой знае? — замислено каза той. Не, вече не и тя. Сейлс поклати глава.

Деканът стана и отиде до прозореца. Беше с гръб към него. Имаше масивна фигура, жилава и силна; това беше просто трогателно — с онази строгост и тежест, която човек очаква при летците и хирурзите. Едра и строга жена, с остра коса, с подпухнали очи от борби с несправедливости, само донякъде причинени от самата нея.

Джени Гебън. Която обгръщаше члена му с издадените си зъби и го дразнеше нагоре-надолу по набъбналата кожа.

Която не можеше без подсказване да анализира европейските мотиви зад външнополитическите отношения в Гражданската война, но която притежаваше далеч по-трайния талант да притиска коленете си в кръста на Сейлс и забивайки острата си пета право в ануса му, да притяга таза му плътно до нейния.

Студентски номер 144691.

— Ранди, можем да очакваме финансова ревизия към средата на юни. Ако не събереш три милиона и шестстотин хиляди долара в брой дотогава…

— Как мога аз да намеря толкова много пари? — Усети с неприязън как собственият му глас се изостря до хленч, но просто не успя да го избегне.

— Ти ли? — попита тя. Декан Ларъби потърка пурпурния камък по полата си и вдигна поглед към Сейлс. — Мисля, че това е съвсем ясно, Ранди. Ти по-добре от всеки друг знаеш какво е заложено на карта, ако не намериш тези пари.

Идеята й дойде от едно телевизионно филмче.

Там се разказваше за тринайсетгодишно момиче, а майката и вторият баща го мразеха. Веднъж го заключиха вкъщи и отидоха някъде да играят комар, а момичето избяга, като скочи от един прозорец и после се метна на товарен влак за Ню Йорк.

Сара затвори крана на ваната, в която, макар и пълна с гореща вода и ароматна пяна, тя не се къпеше, както бе казала на майка си. Преди това бе изтичала горе и след като взе набързо душ, се облече. Сега беше по тениска, анцуг, маратонки и найлоново яке — дрехите й за път — и слушаше как майка й приготвя вечерята на долния етаж.

Във филма, когато момичето пристигна в Ню Йорк, то живееше на улицата и трябваше да яде хляб, изхвърлен на боклука, пушеше цигара и точно когато онзи голям тип се канеше да го заведе в своя апартамент и да му направи нещо, какво точно Сара не разбираше, майката на момичето се появи и го прегърна, заведе го вкъщи и изхвърли втория баща. И после показаха един телефонен номер, на който можеш да се обадиш, ако знаеш за някакви бегълци.

Ама че глупав филм — все едно че гледаш реклама за разни закуски. Но той решаваше един голям проблем за Сара, защото й показваше как да спести всички пари на вълшебника и въпреки това да стигне до Чикаго.

Мислеше си за онзи влак.

В Ню Лебънън нямаше влакове. Но имаше камион. Той бе голям, приличаше малко на влак и минаваше край къщата им всеки следобед. Камионът имаше отзад платформа, за която тя мислеше, че може да се хване, и той минаваше край къщата им доста бавно. Лесно можеше да се качи на камиона и да седне отзад. Когато спреше някъде за през нощта, тя ще попита шофьора къде да намери друг камион, който отива в Чикаго.

Сара приготви своята раничка „Барби“. Взе касичката си, джинси, фланелки, чорапи и бельо, четка и паста за зъби, пола и блуза, своя уокмен и дузина книги на касети. Разбира се, Редфорд Т. Редфорд, най-умното мече на света, ще пътува с нея. И взе някои неща от тоалетката на майка си. Червило, грим, лак за нокти и един чорапогащник.