Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

— Докато войната, за която янките и републиканците искрено вярвали, че няма да трае и шест месеца, се проточвала все повече и повече, моралните устои на подчертано протестантските и предимно евангелистки армии съвсем се прокъсали…

По-проблематична беше втората длъжност на Сейлс като заместник-декан, която никак не му се нравеше. Но той бе достатъчно вещ, за да знае, че не може да оцелее завинаги без бремето на административните задължения, и доста борба бе водил, за да преодолява опърничавите академични вътрешни ежби. Нещо повече, научната му област бе Гражданската война и нима имаше по-добра метафора от това за хората в един колеж? Той бе като Грант 3 3 Ю. С. Грант — генерал и герой от Гражданската война в САЩ, по-късно станал и президент. — Бел.пр. , повел войски, преследвайки една тайфа от весели генерали — тоест студенти — които твърде много пиеха и развратничеха (или които шумно ругаеха пиянството и разврата), докато той някак си успяваше да води война. И подобно на Грант, Сейлс случайно зае високия си пост в най-трудното време в историята на това заведение.

— … Но едва след решителните два разгрома — при Гетисбърг и Виксбърг — войските на Юга прегърнали с жар сектантството на фундаментализма…

Топъл пролетен ветрец нахлу през огромните прозорци на залата, които бяха толкова високи, че можеха да бъдат отваряни и затваряни само чрез дванайсетфутов прът. Аудиторията беше наполовина празна. Сейлс се почуди каква е причината за слабото посещение и погледът му падна на едно определено празно място, заобиколено от цяла група други празни места.

А, да, панихидата.

Той нямаше сили да отиде на нея. Тук беше единственото място, където изобщо можеше да бъде.

Камбаната — не електронен вопъл, а старомодно хлопване по стомана — започна да бие и Сейлс освободи студентите. Той остана на катедрата, докато всички се разотидат, и отново прочете бележката на декана. После и той излезе, потегляйки към администрацията по широкия тротоар, от едната страна на който бяха сградите на колежа, а от другата се намираше квадратният вътрешен двор от пет акра.

На втория етаж влезе в голямо преддверие. Там седеше само секретарката, с която доста отдавна бе имал любовна връзка. Смътно си спомняше гърди, приличащи на тлъсти палачинки.

— О, чухте ли? Професоре? Една студентка е била…

Без да отговори, той кимна и мина край нея към просторния вътрешен кабинет. Затвори вратата и седна в едно от тъмночервените кожени кресла срещу бюрото на декана.

— Ранди — рече тя, — имаме страхотен проблем.

Той забеляза, че ръката й е върху тазсутрешния „Реджистър“. Материалът за убийството бе ограден с кръгче и над заглавието бе написано: „Декан Ларъби. За ваше сведение“. Той погледна към снимката на Бил Корд, а после отново вдигна очи към декана.

— Тя беше в моя курс — рече Сейлс.

Декан Ларъби кимна, без да очаква друго обяснение. Тя затвори обемистия том, който в момента четеше — изглеждаше по-скоро нещо юридическо, отколкото научно — и го бутна встрани. Пръстите й поглаждаха ръбовете на пурпурния камък на лявата й ръка.

— Говорила ли си с полицията? — попита Сейлс.

— Какво?

— Полицията?

Тя отвърна раздразнително:

— Да, имаше един детектив. Всъщност, този човек. — Кимна към вестника. — Искаше да знае всичко за момичето Гебън.

Момичето Гебън.

Сейлс, чиято интелигентност, подобно на много професори, представляваше предимно памет, си спомни точно как деканът го бе поздравила преди малко и попита:

— Какъв проблем? Какво друго казаха от полицията?

Момичето Гебън. Студентски номер 144691.

— От полицията ли? Не говоря за това — рече тя. — Има нещо сериозно. Току-що се срещнах с хората от Прайс Уотърхаус. Няма никакви суми за превеждане.

— Какво искаш да кажеш? — Сейлс беше потресен от шока. Образът на Джени Гебън изчезна от съзнанието му.

— Абсолютно никакви.

— Но този семестър щеше да има активно салдо — прошепна той. — Смятах, че сме се справили.

— Е — рече тя сприхаво, — няма пари.

О, как я ненавиждаше. Тя му бе казала, бе обещала, че ще има пари. Шокът отстъпи на буря от гняв. Той преглътна и погледна през прозореца към затревения двор, чиито алеи бе пресичал може би десет хиляди пъти.

— Просто парите ги няма.

— Какво ще правим? — В гласа му прозвуча паника. — Можем ли да позакърпим нещата?

— Да позакърпим ли? — На лицето й се появи усмивка, ала тя бе жестока и той си помисли, че физиономията й прилича на злобна костенурка. — Ранди, без тези пари колежът ще бъде закрит.