Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Мила Сара,

Днес чух как се карахте с баща ти за училището. Знам, че той ще продължи да настоява да ходиш там. Искам да ти помогна. Аз съм като тебе, и двамата не обичаме училището. Трябва да заминеш. Избягай! Иди в Чикаго или в Сейнт Луис. Нищо друго не ти остава. Ще бъдеш в безопасност. Аз ще те потърся.

Тази идея не бе нова за нея. Десетина пъти Сара бе мислила да избяга. Миналия март, седмицата преди контролното по аритметика, тя стоя цял час на автогарата, събирайки кураж да си купи билет и да замине при баба си, но накрая се уплаши и отчаяно разплакана се прибра у дома.

Да избяга…

Сара се спря на входа. Изправи се на пръсти и видя майка си във всекидневната. Бързо се наведе. От рязкото движение хартийката в джоба й прошумоля. Докато изчакваше майка си да излезе от стаята, тя измъкна парите и ги разгледа. Внимателно ги потърка, сякаш бяха вълшебни. После пак ги сгъна и ги пъхна обратно в джоба си.

Сара Корд, деветгодишна, не обичаше училището, играта на дама и развален телефон, домашните работи, играта „Нинтендо“, шиенето, готвенето, анимационните филми. Но тя страстно вярваше в магии и вълшебници и беше сигурна, че това послание е от един особен вълшебник, който от години я наблюдава. Той знае всичко и е добър, а и ето, тези пари — значи трябва да е доста богат.

Сара е хитруша. Тя ще стори точно това, което вълшебникът предлага. Със задоволство си помисли, че дадените от него пари сигурно ще й стигнат да обиколи половината свят, макар че вероятно тя ще последва съвета му и ще замине за Чикаго.

Входната врата се хлопна и шестте стъпала бяха изкачени с три скока, преди Даян да стигне до антрето.

Тя избърса ръцете си, докато вървеше към стълбите и се спря край закачалката и дървеното украшение — пате, носещо диня шапка и шал. Пооправи го разсеяно и извика:

— Скъпа! Сари?

Нямаше отговор.

След миг отново:

— Скъпа, ела тук долу.

Отвърна й слаб гласец:

— Сега ще се къпя, мамо. Ще сляза долу преди вечеря.

— Скъпа, обади се госпожа Бидърсън.

Тишина.

— Сара…

— Искам да се изкъпя, мамо. Може ли да поговорим по-късно? Моля те?

— Хайде, излез. Тя ми каза какво се е случило в училище.

Тази схватка продължи няколко минути. Даян бавно се промъкваше по стълбите към стаята на момичето. Вратата не се заключваше, но Даян не обичаше да нахлува в територията на децата си.

— Хайде, скъпа. Ще ми помогнеш да приготвя вечерята.

— Не искам! — пискливо отвърна Сара.

Тези думи показваха, че аргументите са изчерпани. Сега беше време за отстъпление. Без истерии, моля. Не така. Кризите на Сара изпълваха майка й с безсилна жал. Но от тях й докипяваше; неспособна да разбере кога Сара наистина изпада в паника и кога симулира, Даян неизменно отстъпваше.

Страхливка…

Телефонът иззвъня. Тя погледна към него.

— Добре, Сара. Ще говорим по-късно.

Влизайки в кухнята, Даян видя, че е пет часа следобед. Знаеше кой се обажда.

Беше омъжена за него.

Бил щеше да я пита за децата и как е преминал денят й, а после изведнъж смутено ще й каже, че трябва да работи до късно. Пак. От един месец той закъсняваше почти през ден за вечеря и на няколко пъти съвсем я пропускаше.

А сега бе дори по-зле: имаше разследване за убийство.

Тя си спомни дебелите черни букви на заглавието в „Реджистър“ и как краткото съобщение за горката мъртва студентка я изпълни със съжаление — заради самата нея, както и заради нещастните родители на убитото момиче. Знаеше, че ще вижда още по-рядко Бил, докато не хванат този тип.

Тя вдигна бежовия телефон.

Не беше мъжът й.

Отсреща се чуваха особени звуци, подобно на злокобната електронна музика, слушана от Джейми, за която често му се караше. Предположи, че се обажда някой от неговите приятели.

— Домът на семейство Корд — учтиво каза тя.

— Госпожа Корд ли е? — Гласът беше висок като на тенор, но сякаш по-гладък и по-уверен от юношески. Тя познаваше всички приятели на Джейми, а този й звучеше непознато.

— Да. Кой се обажда? Бихте ли намалили тази музика?

Музиката позаглъхна.

— Вие ли сте майката на Джейми?

— С Джейми ли искате да говорите?

— Обаждам се от гимназията. Аз съм консултант и отговарям за раздела на първокурсниците в годишника на училището и — наистина неприятно, но сме изгубили един свитък с биографиите на някои от учениците, нали разбирате. Закъснели сме много със сроковете и затова се обаждам и попълвам формулярите по телефона.