Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Сега беше пет и половина. Камионът обикновено минаваше край къщата в около шест. Сара закрачи из стаята. Изведнъж осъзна, че баща й ще й липсва. Започна да плаче. Ще й бъде малко мъчно и за брат й. Помисли си, че и майка й ще й липсва, но не бе сигурна. После си спомни как вълшебникът й казва: „Ще се грижа за теб“ и се сети за училището.

Сара спря да плаче.

Тя отвори прозореца, който гледаше към задния им двор. Метна раничката долу и чу как издрънчаха монетите в касичката. Измъкна се навън, провесвайки се от перваза с притисната буза до стената, после се пусна и тупна върху меката почва.

Докато затваряше телефона, Брайън Оукън усети едно противоречие, представляващо истинска философска загадка. Оставяйки черната слушалка, Оукън си мислеше: Той няма никакво право да ми говори по този начин. Но в следващия миг: Той има всякакво право да ми говори по този начин.

Оукън бе върлинест като каубой и лицето му се скриваше от черната брада, прораснала неравномерно по бледата му кожа. Тъмна, намазана с брилянтин коса бе провиснала над ушите му като безформена барета. Седеше в малката си преградена стаичка, гледаща към вътрешния двор на колежа, все още стиснал слушалката, и си мислеше: Той няма право, защото като човешко същество аз заслужавам съответното уважение и взаимно зачитане. Джон Лок. Той има цялото право, защото е шеф и може да прави каквото си иска. Николо Макиавели плюс Брайън Оукън.

Той имаше предвид Лион Гилкрист, професора, за когото Оукън работеше. Когато Гилкрист дойде в Одън преди две години, тълпата нетърпеливи аспиранти, търсещи работа като асистенти, напълно го игнорираха. Предхождаше го репутацията му от Източните щати — саможив, с противен характер, без какъвто и да е интерес към университетските спортове, политиката или управлението. Докато това отблъскваше повечето аспиранти, то дори още повече му повишаваше цената за Оукън, който бе заинтригуван както от личността на Гилкрист, така и от ума му.

Всякакви следи от съмнения спрямо професора изчезнаха, когато Оукън прочете „Инстинктивните импулси и литературата“. Книгата промени живота на Оукън. Той я чете цяла нощ, прелиствайки нетърпеливо дебелия том. Свърши я точно в три и десет следобед и преди часовникът да удари четири, той вече седеше в кабинета на Гилкрист, нахално настоявайки Гилкрист да го вземе, за да води семинарите на прочутия му курс по психология и литература.

Гилкрист му зададе няколко елементарни въпроса по предмета, отегчи се от отговорите на Оукън и му затвори устата като незабавно го взе на работа.

Почти също толкова скоро Оукън съжали за решението си. Професорът се оказа още по-саможив, странен и хаплив, отколкото се говореше. Беше нарцисист и безцеремонен, Брайън долавяше това (подобно на Гилкрист, той също имаше две специалности: психология и английска литература). Брайън го отбягваше и се налагаше да импровизира своите преподавателски похвати подобно на лекар, разработващ нови антибиотици срещу особено опасни видове бактерии.

Беше невъзможно Гилкрист да бъде надхитрен. Оукън не се изненада, разбирайки, че той е по-лукав, отколкото изглеждаше и че още в началото бе усетил домогванията на Оукън към своята длъжност. Но до момента, след два семестъра на непрекъснати маневри, макар и без открита борба, Брайън Оукън, изискан, мрачен, много способен, непоносима рожба на Асоциацията по съвременни езици, Брайън Оукън не бе получил нищо друго, освен рани от схватките със своя академичен наставник.

Например днес, телефонният разговор.

Миналата седмица професорът бе заминал за Сан Франциско, за да чете доклад на Конференцията по поезия в Бъркли и се очакваше да се върне тази вечер, навреме за утрешната си лекция. Гилкрист обаче се обади, че ще остане още една седмица за научни изследвания в университета на Сан Франциско. Той грубо заяви на Оукън да намери друг професор, който да изнесе утрешната му лекция.

Темата беше „Джон Бериман: Самонараняването и самоубийството през погледа на поета“. Оукън считаше себе си за специалист по Бериман и горещо се надяваше да изнесе тази лекция. Но Гилкрист го бе усетил. С оскърбителна насмешка той нареди на Оукън да намери редовен професор. Бе използвал тази фраза. Редовен професор , болезнено напомняйки за това, което Оукън не беше. Оукън се съгласи, показвайки среден пръст на телефона. Когато затвори телефона, му хрумна онази интересна философска дилема.