А Финн: Жената на прозореца

Отпивам от виното. Отваря се друг чат бокс. Андрю, срещнах го на сайта на любителите на класически филми.

Сериите по Греъм Грийн@Анджелика този уикенд?

Правя пауза. „Падналият идол“ ми е любим филм — обреченият иконом; фаталният хартиен самолет — а и сигурно са минали поне петнадесет години откакто съм гледала „Министерство на страха“. И, разбира се, благодарение на старите филми се срещнахме с Ед.

Но не съм обяснявала ситуацията си на Андрю. Нямам възможност е достатъчно извинение.

Връщам се при Сали,

докторътетук:Продължаваш ли да се виждаш с психолога?

Сали4:да:), мерси. Вече само веднъж седмично. Тя каза, че напредъкът ми е отличен

Сали4:Хапчетата и леглото, това е ключът

докторътетук:Как ти е сънят?

Сали4:още имам кошмари

Сали4:а ти?

докторътетук:Аз спя по много.

Вероятно твърде много. Трябва да го спомена на д-р Филдинг. Всъщност не съм сигурна.

Сали4:твоят напредък? готова ли си за битка?

докторътетук:Не съм толкова бърза като теб. Посттравматичният синдром е основният звяр… Но аз съм издръжлива.

Сали4:исках просто да провери как са приятелите тук — мисля за всички вас!!!

Сбогувам се със Сали точно когато учителят ми звъни на Скайп. „Бонжур, Ив“ — продумвам на себе си. Правя пауза, преди да отговоря; очаквам с нетърпение да го видя, осъзнавам мастиления перчем, тъмния блясък на кожата му. Тези вежди, които се сблъскват една в друга като l′accent circonflexe[13] * l′accent circonflexe — едно от трите ударения, които, определят различното произношение на „е“ на френски, с формата на шапчица: ˆ (фр.). — Бел. прев. , когато го озадачава акцентът ми, а това се случва често.

Ако Андрю пак се появи, няма да отговоря. Може би никога. Старите филми: това е нещо, което споделям само с Ед. И с никой друг.

Обръщам пясъчния часовник на бюрото, гледам как малката пясъчна пирамидка почти пулсира, докато песъчинките образуват трапчинка на върха й. Колко дълго време. Почти една година. Не съм излизала от къщата почти една година.

Не съвсем. В рамките на осем седмици пет пъти успях да се покажа навън, на двора. Тайното ми „оръжие“, както д-р Филдинг го нарича, е моят чадър — чадърът на Ед всъщност, стар и разбрицан. Д-р Филдинг, също толкова стар и разбрицан, ще застане като плашило в двора, докато аз побутвам вратата с върха на чадъра. Натискам пружината и чадърът се разтваря като цвят. Вглеждам се напрегнато в търбуха на купола, в ребрата и кожата му. Тъмно каре, четири черни квадрата на всяко платно, подредени напряко между спиците, четири бели линии във вътъка между тях. Четири пъти черно, четири пъти бяло. Вдишай, брой до четири, издишай, брой до четири. Четири. Магическо число.

Чадърът е разтворен точно пред мен, като меч, като щит.

И тогава правя крачка навън.

Вдишам, две, три, четири.

Издишам, две, три, четири.

Найлонът блести срещу слънцето. Стъпвам на първото стъпало (стъпалата, разбира се, са четири), повдигам чадъра малко нагоре, съвсем малко, надзъртам към обувките, към прасците. Светът залива периферното ми зрение като вода шамандура.

„Не забравяй, че имаш тайно оръжие“ — извиква ми д-р Филдинг.

Не е тайно оръжие, иска ми се да извикам; това е шибан чадър, който размахвам посред бял ден.

Издишам, две, три, четири; вдишвам, две, три, четири — и най-неочаквано това помага. Аз се премествам от стъпало на стъпало (издишам, две, три, четири) и прекрачвам няколко метра през тревата (вдишам, две, три, четири). Докато паниката не започне да се надига вътре в мен, вълната й залива зрението ми и удавя гласа на д-р Филдинг. И после… по-добре да не мисля за това.

Буря. Ясенът се огъва, плочите блестят, тъмно и влажно. Спомням се как веднъж изпуснах чаша на плочника; пръсна се като мехур, мерлото се плисна върху земята и изпълни вените на зидарията, черно и кърваво, и запълзя към стъпалата ми.

Понякога, когато небето е схлупено, си представям, че съм високо, в самолет или на облак, и наблюдавам острова под мен: мостовете, изпънали се от източния му бряг; колите, засмукани от него, като мухи, привлечени от електрическа крушка.

Толкова много време мина, откакто не съм усещала дъжда. Или вятъра — ласките на вятъра, едва не казах, но щеше да прозвучи като нещо, прочетено в евтин роман.

Макар че е истина. И снега също така, но вече никога не искам да усетя снега.