А Финн - Жената на прозореца

Сянката му бавно се уголемява зад матовото стъкло на вратата, бледа и тънка като фиданка. Натискам дръжката.

Той наистина е висок, детско лице, сини очи, пясъчножълт перчем, едва забележим белег пресича едната вежда и избледнява към челото. Може би е на петнайсет. Прилича ми на едно момче, което някога познавах, което някога целунах — на летен лагер в Мейн, преди четвърт век. Харесвам го.

— Аз съм Итън — казва той.

— Влизай — казвам аз отново.

Той влиза.

— Тук е доста тъмно.

Щраквам ключа на стената.

Докато го изучавам, той изучава стаята: картините, котката, която се е простряла на креслото, купчината накиснати салфетки на пода.

— Какво е станало тук?

— Малко произшествие с чашата — му казвам и добавям: — Аз съм Анна. Фокс — в случай че предпочита формалностите; достатъчно стара съм да му бъда (млада) майка.

Ръкуваме се, после той ми подава кутията, ярка и лъскава, вързана с панделка.

— За вас — казва той срамежливо.

— Остави я ей там. Да ти предложа ли нещо за пиене?

Той тръгва към дивана.

— Може ли чаша вода?

— Разбира се. — Връщам се в кухнята, почиствам. — Лед?

— Не, благодаря. — Пълня чаша, после втора, пренебрегвам бутилката пино ноар на плота.

Кутията е кацнала на кафената масичка до моя лаптоп. Още съм в Агората, тъй като преди малко се опитвах да преведа ДискоМики през началната фаза на паническа атака.

— Хубаво — казвам аз, настанявам се до Итън и поставям чашата пред него. Хлопвам капака на лаптопа и посягам към подаръка. — Я да видим какво има тук.

Дърпам панделката, повдигам капака на кутията и от хартиеното гнездо измъквам свещ — от тези, в които има уловени цветя и стръкове в тях, като насекоми в кехлибар. Поднасям я към лицето си, правя демонстрация.

— Лавандула — подсказва Итън.

— Така и предположих — Вдишвам. — Обичам лавандула. — Опитай пак. — Обичам лавандула.

Той леко се усмихва, ъгълчето на устата му се повдига нагоре като подръпнато от връвчица. Ще стане хубав мъж, осъзнавам, само след няколко години. Този белег — жените ще припадат по него. Момичетата може би вече припадат, или момчетата.

— Мама ме помоли да ви го донеса. Преди няколко дена.

— Много мило от нейна страна. Според обичая е редно ние да ви дадем подарък.

— Една възрастна дама вече намина — каза той. — И ни обясни, че нямаме нужда от толкова голяма къща, като сме толкова малко семейство.

— Обзалагам се, че е била мисис Васерман.

— Да.

— Не й обръщайте внимание.

— Така и направихме.

Пънч се свлича от фотьойла, приближава се предпазливо. Итън се навежда, поставя ръката си на килима; с отворена длан. Котаракът се спира, примъква се към нас, души пръстите на Итън, облизва ги. Итън се засмива.

— Обичам езика на котките — казва той, все едно прави признание.

— И аз също. — Отпивам от водата. — Покрити са с малки бодли, малки иглички — казвам аз. Осъзнавам, че не знам как да говоря с тийнейджър; най-големите ми пациенти бяха на дванайсет. — Да запаля ли свещта?

Итън свива рамене, усмихва се.

— Защо не.

Намирам кибрит в бюрото, вишневочервена кутия, отгоре й е изписано „Червена котка“. Спомням си, че вечеряхме там с Ед преди повече от две години. Или три. Пиле по китайски, струва ми се, и доколкото си спомням, той похвали виното. Аз тогава не пиех толкова.

Драсвам клечка, запалвам фитила.

— Гледай ти — казвам аз, когато малкото огънче близва въздуха; пламъкът разцъфтява, цветът пламти. — Колко е красиво.

За момент настъпва мека тишина. Пънч се завърта на осмица около краката на Итън, после скача в скута му. Итън се разсмива, широко и гръмко.

— Мисля, че те харесва.

— Май е така — казва той, свива пръста си на кука и нежно почесва котарака зад ухото.

— Той не харесва повечето хора. Има лош нрав.

Едва доловимо ръмжене, като на тих мотор. Пънч всъщност мърка.

Итън се ухилва.

— Домашен котарак ли е?

— Има си капак на кухненската врата — посочвам го с пръст — но повечето време стои вътре.

— Добро момче — промърморва Итън, докато Пънч се муши под мишницата му.

— Харесвате ли новата къща? — питам аз.

Той прави пауза, докато разтрива черепа на котарака с кокалчетата на пръстите си.

— Липсва ми старата — казва той след миг.

— Сигурно. Къде живеехте преди? — Вече знаех отговора, разбира се.

— В Бостън.

— Какво ви доведе в Ню Йорк? — И това също го знаех.

— Татко получи нова работа — По-скоро е трансфер, но нямам намерение да споря. — Тукашната ми стая е по-голяма — казва той, като че ли току-що се е сетил за това.