Стив Кавана - Фантом

Доул се оттласна с ръце от плота, повика Блох с помахване и тя го последва извън къщата, по алеята към пощенската кутия. Не изчака тя да заговори, избълва тази мъгла от идеи в главата си и видя как те добиват форма в нейните очи.

— Бил Бюканан разреши този случай. Пощенската кутия е била съборена. От минаващ автомобил, нали? Не, според мен не. За да бъде кутията съборена толкова чисто, трябва ударът да е или по подпората, или по самата кутия. Дървото на подпората е разцепено до долу, което може да стане само ако колата мине през него. Непрекъснато се случва. Само че по тревата няма следи от гуми.

Доул забеляза как зад очите на Блох сякаш просветва електрическа крушка. Тя сведе поглед към тревата и огледа района. Нямаше следи от гуми.

— Онзи ден, докато бяхме тук и ти говори с Купър, пощенската кутия си беше на мястото — отбеляза Блох.

Доул я поведе обратно към предната врата.

— Как е влязъл Бил? Ето това ме гложди — каза тя. — Как точно? Не и откъм верандата, защото по обувките му няма кръв. Парамедиците са заварили входната врата широко отворена. Ако пощенската кутия не е била съборена, е нямало да има причина Бил да доближава входната врата — каза Доул.

— Ако Пол Купър е мислел, че е убил жена си, и е смятал да се върне да вземе тялото ѝ, може да се допусне, че би затворил проклетата врата, та никой да не влезе и да не я намери. Вратата си е здрава — няма признаци за влизане с взлом. Прозорецът в кабинета му е счупен, но вратата на кабинета беше заключена. Бил не е можел да влезе в къщата оттам. Единственият му достъп е бил през предната врата, а по нея няма нито драскотина — отбеляза Блох.

Доул прехвърли тежестта на другия си крак, подпря ръце на хълбоците си и каза:

— Причината убиецът да повреди пощенската кутия и да остави вратата отворена е, защото е искал тялото на Марая да бъде намерено.

Умълчаха се за кратко. Чуваха се само вятърът в тревата, приглушеното боботене на прибоя и свистенето на колите, които преминаваха по крайбрежния път.

— Значи нашият нападател може би е жив? — попита Блох.

— Аха. Помолих криминалистите от Бей Сити да огледат пощенската кутия. Едва ли ще се докопат до нещо, но тази сутрин ще дойдат да я вземат. Да ги почакаме вътре. Засега Пол Купър остава главният ни заподозрян. Но не бива да изключваме вероятността да се окаже някой друг. Или пък обръщаме твърде голямо внимание на тази подробност — каза Доул.

— Може би. Какво ще правим до края на деня?

— След като си тръгне екипът от Бей Сити, аз отивам да видя Марая. Боже, дано да прескочи трапа. Може би ще успее да ни каже нещо.

Пол не обичаше нудълс, а още по-малко на закуска. Само че беше толкова отпаднал, че не се възпротиви.

Сутринта рибарят му се представи като Дарил. Попита го дали е гладен и постави пред него димяща купа нудълс в кафеникав бульон. Пол дори не усети вкуса им. Бяха топли и меки и се плъзгаха в гърлото му твърде бързо. Изгълта втората купа също толкова бързо, но този път усети, че бульонът е пилешки. С третата купа се позабави, наслади се на вкуса. Четирите чаши вода изобщо не утолиха жаждата му.

— По-спокойно. Доста изяде. Ще повърнеш, ако не забавиш темпото — предупреди го Дарил, като вдигна празната купа от масата и отново напълни чашата с вода.

И наистина, Пол усети, че му стана тежко на стомаха. Спазмите на глада бяха изчезнали. Останало беше леко гадене. Той насочи вниманието си към лаптопа, отворен на масата срещу него. Дарил му беше дал достъп като „гост“. Пол натисна копчето за връщане назад и прочете последните новини за него и Марая.

Гугъл беше извадил над хиляда материала. Той беше стеснил критериите за търсене и беше стигнал до петата страница на резултатите.

След всяка следваща новина коремът го пристягаше още по-силно.

Колебливо докосна превръзката отстрани на главата си и усети силна болка. Изкачването на стълбите от мазето си беше изпитание. Нямаше представа колко е отпаднал, докато не се опита да се изправи. С дълбоки вдишвания и почивка по средата на стълбите беше успял да стигне до стола в трапезарията, супата от нудълс, лаптопа и водата.

Беше облечен с торбест анцуг и стара бяла тениска, изтъняла от пране. Накрая щеше да поиска дрехите си, но днес сутринта просто не беше в състояние.

Ами ако флашката беше паднала от джинсите му?

Подозираше най-лошото. Докато не се почувстваше по-човешки, Пол не искаше да се изправя пред нов удар. Трудно щеше да преживее загубата на едногодишния труд по романа си. Но в момента флашката беше най-малката му грижа. Не се замисли повече за нея.