Николя Бёгле - Пациент 488

— Кой го посещаваше, откакто е в клиниката?

Леонард Сандвик изломоти "пфу" и присви устни.

— Да ви кажа право, ужасно е, ама никой… За тридесет и шест години не съм видял живо същество да посети този нещастник. Виждах го как старее ден след ден в стаята си. Та какво ще стане с мен, инспекторке?

Сара интуитивно разбра, че няма да научи нищо повече. Било защото Сандвик наистина не знаеше нищо, било защото той и Елиас я лъжеха…

— Госпожо инспектор, мога ли да се обадя на жена си, а! Ако обичате… Моля ви… — попита болногледачът.

Сара прочете в погледа му ужаса на човека, който е осъзнал, че животът му се срива.

— След два часа, когато обискът в дома ви приключи. Ще останете под стража още двадесет и четири часа.

Леонард Сандвик сведе нещастния си поглед към земята. Сара тръшна вратата след себе си и направи знак на офицер Ганс да я заключи.

— Е? — попита я той.

— Признаха, че са местили тялото, но прехвърлят цялата отговорност върху директора. И не могат да ми кажат каква е била целта на експериментите, които Ханс Грунд е провеждал върху пациентите си в подземието.

— А има ли новини от аутопсията?

— Още не, а и Ханс Груд не е излязъл от комата… Ще вървя.

Сара не довърши изречението си. Облегна се на стената и се насили да държи очите си отворени, докато прилошаването премине.

— Добре ли сте? — попита помощникът ѝ.

— Да, благодаря, това е реакцията от пожара. Ще ида да хапна нещо.

— Ако бях на ваше място, щях да си взема почивка.

— Сега не е моментът… — възрази Сара.

После с предпазливи крачки стигна до колата си на паркинга.

Седна, зад волана, накани се да потегли, но промени намерението си и се отпусна назад. Нямаше дори 11 часа сутринта, а тя несъмнено бе крайно изтощена. Какво да прави? Да се зарине с работа, за да не мисли за живота си и да се надява, че адреналинът ще свърши работа вместо допинг? С риск да се строполи насред управлението пред слисаните погледи на колегите си.

Подобна слабост щеше да навреди на репутацията ѝ, но по-важното бе, че щеше да се наложи да зареже разследването, което вече бе започнала. А това бе най-лошото, което можеше да ѝ се случи сега.

Да поспи малко? Къде? В колата? Просто нямаше да си почине. У тях? Само мисълта за това предизвика у нея паника. У сестра си? Нямаше сили да ѝ каже истината, а още по-малко — да се преструва. Но можеше ли да си позволи отсъствие насред разследването? Отговорът бе "не". Само че тялото ѝ не ѝ остави избор. Крайниците ѝ отново затрепериха и тревога сви гърлото ѝ. В същия момент мобилният ѝ телефон завибрира. Есемес. Модерните технологии донесоха съобщение от "любимия". С целия си цинизъм Ерик я питаше: Кога си свободна, за да уредим административните формалности?

Телефонът падна от ръцете ѝ. Неуверено като ръждясал робот тя потегли, отдалечи се от грамадната сграда на централното управление и тръгна към един скромен хотел, разположен в покрайнините на Осло.

Сара се стресна и се събуди. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Телефонът ѝ бе върху възглавницата до главата ѝ и звънеше. До нея лежеше лист, който тя машинално смачка с ръка. Върху него бе нарисувала лице със зейнала уста и изписано върху челото число — 488. Рисунката едва се виждаше в мрака, въпреки че бе посред бял ден. Раната на лицето ѝ бе инфектирана! А и губеше зрението си!

Сара вдигна телефона в момента, когато звъненето вече спираше. С размътен поглед прочете, че я бе търсил съдебният лекар Тобиас Лоустур. И тогава върху екрана на мобилния си телефон видя колко е часът. Скочи от леглото и рязко дръпна пердетата. Без малко да ги скъса. Бързо осъзна, че това, от което се страхуваше, бе плод на параноичните ѝ мисли: окото ѝ бе добре, а сивият воал пред него се дължеше на факта, че бе настъпила нощта.

Навън уличните лампи тъжно осветяваха неоновата табела на хотел "Хралдшайм", в който бе отседнала. Отново валеше сняг. Бе 23 часът и 36 минути. Сара бе спала непробудно почти дванадесет часа. Прекомерните емоции и поглъщането на лексомил я бяха приспали.

На телефона ѝ бяха отбелязани дванадесет пропуснати обаждания. Сара навлече якето си, взе ключа от стаята и се спусна надолу по стълбите. Остави ключа на рецепцията и излезе в ледения студ, като четеше съобщенията си.

В първия есемес я информираха, че снимките от стая С-32 бяха готови и че вече може да ги гледа на телефона си. Второто съобщение бе изпратено в 17 часа от помощника ѝ. Съобщаваше ѝ, че пожарът е овладян, че има шестнадесет жертви, но още няма заключение дали са пациенти, или хора от персонала. Прибавяше, че двамата болногледачи Елиас Лунде и Леонард Сандвик са се обадили по веднъж на съпругите си и все още са в килии под стража. Третото съобщение бе отново от Норберт Ганс и бе изпратена в 20 часа. Притесняваше се, че няма новини от нея, и освен това съобщаваше, че съпругата на директора — Хелена Грунд — поискала да види мъжа си в болницата. Към този момент молбата ѝ била отхвърлена в интерес на следствието. Сара одобри мислено решението, но в това време четвъртото съобщение я накара да се удари по челото и да изругае тихо "По дяволите".