Николя Бёгле - Пациент 488

Преди да заговори, болногледачът захапа палеца си.

— Ами то… Както обикновено си обикалях сектор А, после дочух крясъци. Веднага след това телефонът взе да звъни, ама аз бях доста далеч, за да го вдигна. Отидох в стаята, откъдето идваха виковете, и видях Пациент 488 — така го наричаме в болницата — подпрян на леглото си. Не ми трябваше много време, за да разбера, че е предал Богу дух… Беше смъртноблед и не дишаше, устата му бе разтворена… ей така. — И той имитира доста гротескно лицето на починалия.

После продължи разказа си:

— И ръцете му около врата… доста се уплаших. За момент не знаех какво да направя. Но бързо съобразих, че е имал паническа атака и сърдечен пристъп.

— Ами после?

— Спомних си, че ченгетата все казват да не се пипа нищо, така че се дръпнах назад. Леонард се появи отнякъде през това време. После пък нощният пазач ни каза, че е повикал полицията и е известил за самоубийство. След това, въпреки че си дадохме сметка, че не става въпрос за самоубийство, не ви казахме да не идвате, тъй като щяхте да сметнете това за доста странно.

Сара се престори, че одобрява казаното, за да предразположи болногледача да ѝ се довери.

— Казвате, че вашият колега се е появил после. Откъде?

— Правеше инжекция за през нощта на един пациент. Като се започне, не се спира, а той е бил по средата на процедурата.

Сара кимна още веднъж и записа нещо в бележника си.

— Кога постъпихте на работа в "Гаустад", господин Лунде?

— Преди малко по-малко от пет години. Точно на десети февруари две хиляди и единайсета година.

— Разкажете ми за човека, когото сте наричали "488".

Болногледачът си почеса тила, сякаш го бе ухапал комар.

— Ами то няма кой знае какво. Страдаше от амнезия и не говореше.

— И за пет години не сте чули звука на гласа му?

— А, не, напротив, но само като викаше.

На Сара ѝ бе трудно да повярва в думите му.

— А номерът? Имате ли представа откъде е?

— Никаква. Другите болногледачи ми казаха, че вече си го имал, като бил приет в клиниката…

— А откакто работите в клиниката, колко посещения е имал?

— Посещения ли?

Сара кимна с глава.

— Ами… доколкото знам, нито едно. Казвали са ми, че си било все така, откакто цъфнал в "Гаустад" преди повече от тридесет години.

Архивите с протоколи от посещенията сигурно бяха изгорели, така че Сара нямаше как да провери думите му. Ето защо тя насочи разговора към по-неотложна тема.

— "Казвали са ми"… Кои са те?

— Първо момчетата, а и Леонард. Той е тук отдавна. И знае повече неща от мен.

Сара хвърли бегъл поглед към гърдите на болногледача. Дишаше учестено, малко по-учестено от нормалното за седнал човек.

— Леонард ли ви помогна да пренесете тялото?

Сара дебнеше как ще реагира тялото на задържания при този въпрос. Очите му се разшириха и той леко се дръпна назад.

— Нещо не разбирам. Не сме местили тялото. Както ви казах, видяхме, че е мъртъв, и не сме пипнали нищо…

— Тялото е било преместено от сектор С в сектор А, господин Лунде. Имаме доказателство за това. Впрочем в този час в сградата сте били само вие и господин Сандвик.

Елиас Лунде пак си захапа палеца и се наведе напред.

— Вижте какво, трябва да ми помогнете. Нямам нищо общо с тази работа. Кълна ви се…

— Но все пак преместихте тялото?

— Да, да… С Леонард получихме заповед да пренесем 488 от стаята му С-трийсет и две в сектор А.

— Защо?

— Директорът не искаше да се видят графитите му.

— Но защо? По каква причина?

— Де да знам. Плащат ми да не задавам въпроси и не ми се искаше да си създавам проблеми. Нищо не попитах. А и какво щеше да се промени? Казах ви самата истина: че чух викове и когато отидох на мястото, вече бе много късно. Разликата е единствено в това, че се е случило не в сектор А, а в стая С-трийсет и две на сектор С.

— Какво точно видяхте в стая С-трийсет и две?

— Вече ви казах, че правех обиколката си, когато го чух да се дере. Невъзможен вик, имам предвид, невъзможно е човек да издаде подобен вик! Започваше като стържене на гласните струни и ставаше толкова остър, че имаш чувството, че са ти забили игла в тъпанчето. Често го правеше този номер, ама тогава беше наистина страшно. Отидох да хвърля един поглед и да видя какво става, но докато стигнах, вече бе с изцъклени очи, отворена уста и ръце около врата… — Елиас Лунде си пое дълбоко дъх. — Виждал съм им номерата на лудите, откакто съм в клиниката… Но що се отнася до това човек сам да се удуши, бога ми, за първи път ми се случва…