Николя Бёгле - Пациент 488

— Ами… всъщност слизането ще стане веднага — уточни момичето. — Бихте ли отишли при асансьора? Да, има лаборатория, но тя не е отворена за широката публика. Приятно спускане надолу!

От лимузината излезе съвсем млад човек в костюм. Носеше очила с позлатени рамки, а очите му бяха впити в смартфона. Без да вдига глава, мина покрай опашката, поздрави екскурзовода, който чакаше до входа, и зае място в кабината. Екскурзоводът разтърси една камбанка, подкани посетителите да влязат в асансьора и им раздаде сини предпазни каски. Сара и Кристофър едва бяха успели да влязат в кабината, и екскурзоводът затвори металната решетка, пожела "добре дошли" на посетителите и гордо ги уведоми, че им предстои да слязат на седемстотин метра дълбочина към центъра на Земята. Няколко гости бяха силно впечатлени и възклицанията им заглушиха шума от клатенето на возилото. През дрехите на посетителите проникна студ, а лампата на тавана запремига. Кристофър и Сара се опитаха да огледат по-отблизо младия мъж в костюм, който бе излязъл от черната кола: Той остана зад гърба им, в дъното на асансьора, който бе толкова малък, че всяко обръщане на глава би изглеждало подозрително. Въпреки това и двамата бяха сигурни, че той не е турист, а работи тук — в мината или в лабораторията. Предвид усърдието, с което екскурзоводът бе ускорил слизането, очевидно не заемаше какъв да е пост.

След няколко минути асансьорът забави скоростта си и спря с друсане. Металната решетка се нагъна и се отвори, разкривайки подземна галерия, чийто скалист наклон се спускаше към десетина двуместни вагонетки, прикачени към жълт локомотив. Прожектори, поставени на земята, осветяваха пътя. Кристофър и Сара поискаха да седнат в последната вагонетка, за да наблюдават по-добре всичко, но костюмарят ги задмина и се настани на желаното от тях място. Наложи се да седнат във вагонетката пред него.

— Внимание! Тръгваме! — обяви екскурзоводът, който се бе изправил върху платформата на локомотива.

Малката композиция се разклати и мина покрай три сцени, пресъздаващи епохата, с манекени, изобразяващи миньори. До всяка сцена имаше обяснителна табела, която напомняше с няколко цифри колко опасна е била тази професия, но също и колко горди са били хората, които я упражнявали. В края на това "въведение" в епохата екскурзоводът помоли всички да не стават по време на обиколката, тъй като на места таванът бил доста нисък. Влакчето усили скоростта си и навлезе в някакъв страничен коридор, осветяван само от фаровете на локомотива. Задните вагонетки потънаха в мрак. Накрая влакчето спря.

— Никой да не слиза! — предупреди екскурзоводът по мегафона. — Спирането е по технически причини. Просто чакаме да прехвърлят релсите. Тръгваме след няколко секунди. Благодаря! И внимавайте с призраците!

Няколко души се изкискаха. После композицията тръгна отново.

— Благодаря ви за търпението! Ето че отново сме на път!

В същия миг Кристофър усети с крайчеца на окото си, че покрай него минава някаква сянка. По инстинкт се обърна. Човекът в костюм вече не бе зад тях.

— Сара — прошепна той.

— Знам… — прошепна тя, — но почакай, не сега…

Кристофър видя отдалечаващия се мъж, който си осветяваше пътя с джобно фенерче в ръка.

— Ще го изгубим — раздразнено прошепна той.

— Тръгваме — прошепна Сара.

Да се слезе от влакчето, не бе невъзможно, но доста трудно. Не се виждаше нищо, а и пространството между вагонетките и стените на пещерата бе ту по-голямо, ту по-малко. Сара не чака повече. Стана, постави единия си крак на земята по посока на движението и затича, като се облягаше на вагонетката със здравата си ръка. После я пусна и успя да спре, без да изгуби равновесие. Кристофър на свой ред спусна крак на земята, като се стараеше усърдно да подражава на Сара. Само че бе изненадан от скоростта на влакчето и залитна. Сара едва успя да го хване. След секунда главата му щеше да се удари в стената на пещерата.

— Благодаря — прошепна той.

После стисна ръката на Сара и като се подпираха с една ръка на стената, двамата поеха след мъжа в костюма, който току-що бе свърнал надясно и бе изчезнал от погледите им.

Малко след това той вече стоеше пред някаква врата в края на скалистия коридор. Бе се навел над микрофона на разговорно устройство, монтиран до едното ѝ крило, и мърмореше очевидно силно изнервен:

— Ама каква е тази бъркотия?! Чакам вече две минути! Къде бяхте?

От устройството се чу задъхан глас: