Николя Бёгле - Пациент 488

Изгарян от непознат огън, рошав, Кристофър се приближи до безжизнената убийца, коленичи и опипа пулса ѝ. После направи крачка назад.

— По дяволите…

Бе жива. Кристофър огледа земята и взе счупената нощна лампа. Хвана дървената ѝ част и я стисна, за да довърши жертвата си: Ръката му трепереше. Стисна челюсти с нехарактерна за него омраза. Канеше се да ѝ нанесе много удари — докато черепът ѝ се пукне и се разпръсне на парчета, — както ожесточен палач постъпва с осъден, чиято глава не е успял да отсече с един удар. Изминаха няколко секунди на вътрешна борба и Кристофър се отказа от намерението си. Не бе способен да убива хладнокръвно. Разгневен на самия себе си, разкъса на ленти един от чаршафите върху стария дюшек и завърза здраво ръцете и краката на убийцата. После запуши устата ѝ. Завлече я до тръбите за отоплението върху стената и я върза. Когато се убеди, че дори да се събуди, тя няма да е в състояние да помръдне и сантиметър, пребърка джобовете ѝ и намери двупосочен билет за остров Възнесение и Брайз Нортън, паспорта ѝ и плана на постройката, в която се намираха. Разгъна го и очите му бързо откриха една подробност, която отново го зареди с адреналин: до кабинета на баща му наистина имаше още една зала и бележка към плана уточняваше, че входът към нея наистина се отваря с бутона под бюрото. Имаше червена стрелка и нареждане "Приоритет: разрушаване на залата".

Кристофър провери още веднъж дали убийцата е здраво завързана. Канеше се да отиде при Сара, когато забеляза търкалящия се по пода диктофон. Касетата бе смазана, а лентата — скъсана. Кристофър стигна до водещата към подземието стълба и взе кирката. Знаеше, че вече не може да разчита на вика, за да спаси живота си. Слезе по стълбите, като приглушаваше светлината на фенера, криейки го под дрехите си. Дебнеше всеки шум и бе обезпокоен, че няма знак от Сара. Когато стигна до завоя на коридора, който водеше към операционната зала, видя слаба светлина. Тя не идваше от кабинета на баща му, а от медицинския блок.

Изведнъж кръвта му се смръзна. Сара току-що бе извикала името му и във вика ѝ се долавяше молба. Първоначално поиска да се втурне към нея. Но рязко овладя импулса си. Ами ако това бе клопка? Ами ако онзи тип го бе проследил и го очакваше зад вратата, за да го убие? Не, Сара никога не би отстъпила, колкото и да я измъчваха. Тя отново повика Кристофър с вик, удавен в ридания. Тя, която не показваше нищо — нито радостите си, нито страховете, сега виеше… Кристофър потръпна, като си представи какво изпитваше, за да забрави смелостта и самообладанието си, които никога не я напускаха. Имаше нужда от него, както досега той постоянно бе имал нужда от нея. Трябваше да ѝ се притече на помощ. Кристофър трепереше и не знаеше какво решение да вземе. Времето на последния ултиматум на Лазар щеше да изтече всяка минута. Ако се възползваше от факта, че вторият убиец бе зает със Сара, той щеше да има време да отвори тайния проход, да намери липсващите отговори и да спаси Симон. А ако се опиташе да спаси Сара, почти сигурно рискуваше живота си и обричаше на гибел Симон. Смазан от срам, викайки на помощ цялата си любов към осиновеното си момче, Кристофър прогони от съзнанието си чувството за вина… Отвърна поглед от двукрилата врата и влезе в кабинета на баща си.

Втурна се към процепа на тайния проход и вкара вътре кирката, за да я използва като лост. Натисна с всички сили дръжката. Стената помръдна едва с няколко милиметра. Започна отново, като без малко не изкълчи китката си. Напълно изтощен, Кристофър плачеше от гняв. Очевидно сам нямаше да успее да разшири отвора, за да се промъкне вътре. Оставаше една-единствена възможност…

Най-напред Сара помисли, че всичко това се случва в съня ѝ или по-точно — че е ужасен кошмар. Гласът обаче се приближи и стана по-реален. Сара отвори очи.

— Много добре, дете мое… Събуди се, защото скоро ще заспиш за дълго, за много дълго…

Сара усети как болката пълзи по ръката ѝ. Поиска да я стисне в юмрук, но бе завързана за един стол. Гласът идваше откъм гърба ѝ.

— Колко е часът? — прошепна тя.

— Колко е часът ли? — повтори Хоткинс. — За първи път някой ме пита това, преди да умре. Но ще ти отговоря. Часът е четири и осемнайсет…

Ултиматумът изтичаше в 4 часа и 30 минути.

— Къде е Кристофър?

— В ръцете на очарователната ми партньорка. Мъртъв е.

Отчаяние и болка пронизаха като с острие сърцето на Сара.

— И ти трябваше да си вече мъртва — продължи Хоткинс, — но имаш късмет, защото попадна на мен. На човек, който обича жертвите му да си отиват в мир. Само че за съжаление днес не разполагаме с време. Така че ще трябва да действаш бързо.