Джеймс Паттерсон - Плажът

Гледах притеснено през стъклото на малката стая за наблюдение, откъдето се виждаше и чуваше всичко от помещението за разпити.

Докато Вернер чакаше да пристигне адвокатът му, лицето му се покри с пот. Предположих, че отоплението е включено на максимум, видях, че предните крака на стола на Вернер са по-къси от задните, както и че капитан Фьолкер, който го разпитваше, досега не бе успял да изтръгне много сведения.

Зад моя стол стоеше млад полицай и ми превеждаше от немски:

— Хер Вернер казва: „Не познавам Анри Беноа. Никого не съм убивал! Само гледах, но иначе нищо друго не съм вършил“.

Капитан Фьолкер напусна за кратко помещението за разпити и се върна с компактдиск в ръка. Заговори на Вернер и моят преводач ме уведоми, че този диск бил намерен в DVD плейъра, сред колекцията от още много компактдискове и DVD дискове в библиотеката на Вернер. И щом капитан Фьолкер го пусна, лицето на Вернер веднага се изопна и вцепени.

Какъв бе този видеозапис? Убийството на Джина Праци? Или може би някое друго зверство, извършено от Анри?

Наклоних стола си така, че да мога да виждам монитора. Взрях се в него със затаен дъх.

Върху екрана се появи някакъв мъж с наведена глава. Виждах темето му и тялото малко над кръста. Когато надигна подпухналото си окървавено лице, той се извърна от камерата и се скри от погледа ми.

Съдех само по този бегъл оглед, но мъжът ми се стори в средата на тридесетте, без особени отличителни белези.

Очевидно гледахме сцена от разпит. Напрежението в мен нарастваше неимоверно. Някакъв глас зад кадър произнесе:

— Хайде де, кажи думите.

Сърцето ми подскочи. Той ли беше? Нима Анри бе заловен?

— Аз не съм Анри. Моето име е Антоан Паскал — отвърна окървавеният затворник. — Не си попаднал на този, който ти трябва.

— Толкова ли е трудно да го кажеш, Анри? — продължи да настоява гласът. — Само кажи думите и може би ще те пуснем.

— Казах ти. Аз не съм Анри. Документите ми са в джоба. Виж в портфейла ми.

Разпитващият най-после се появи в кадър. Изглеждаше двадесетинагодишен, чернокос, на врата му беше татуиран паяк, паяжината се проточваше до лявата му буза. Той нагласи обектива на камерата така, че да обхваща повече пространство от голото помещение — затворническа килия без прозорци, осветявана от крушка на тавана. Разпитваният беше с вързани ръце и крака за един стол в средата на стаята.

Татуираният рече:

— Добре, Антоан . Вече видяхме документите за самоличност и се възхищаваме от умението ти да се превръщаш в различни хора. Но тази игра започна да ми омръзва. Кажи думите. Или, ако предпочиташ, не ги казвай. Ще броя до три.

Татуираният държеше в ръката си дълъг назъбен нож. Докато отброяваше, го удряше в бедрото си. Не след дълго отново заговори:

— Времето изтече. Мисля, че това винаги си го искал, Анри. Да познаеш мига между живота и смъртта. Прав ли съм?

Гласът на задържания ми беше познат. Както и погледът на бледосивите му очи. Беше Анри. Сега вече бях сигурен.

Внезапно се досетих какво ще последва и се изпълних с ужас. Исках да изкрещя на Анри, да изразя някаква емоция, която самият аз не разбирах.

Бях готов да го убия, ала не бях способен на това . Не исках да гледам.

Анри се изплю в обектива на камерата и татуираният го сграбчи за кестенявата коса. После изпъна врата му.

— Кажи думите! — изкрещя той.

След това замахна четири пъти с острието на ножа откъм тила и отдели главата на крещящия мъж от раменете му.

Кръвта шурна и обля всичко наоколо. Стече се по Анри. По убиеца му. Опръска дори обектива на камерата.

— Хайде де, Анри. Можеш ли да ме чуеш? — попита екзекуторът му. После вдигна отрязаната глава на височината на камерата.

Отдръпнах се от стъклото, но не бях способен да откъсна очи от видеозаписа. Сякаш Анри се взираше в мен от монитора, през стъклото. Очите му още бяха отворени — и тогава той премигна . Наистина го направи — премигна .

Екзекуторът се наведе пред камерата. От брадичката му капеше пот, примесена с кървава струйка. Усмихна се със задоволство и попита:

— Всички ли са щастливи?

Едва не повърнах. Целият треперех, плувнах в пот. Предполагах, че ще изпитам облекчение, когато видя Анри мъртъв, но в същото време кръвта ми сякаш крещеше в артериите. Залитнах, все още в плен на отвратителните незаличими образи, прясно запечатани в мозъка ми.

Вътре, в притихналото помещение за разпити, безизразното лице на Хорст Вернер не потрепна въобще. Но след малко той вдигна глава и се усмихна приветливо. Дойде мъж в черен костюм, който отпусна ръка на рамото му.