Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

После светът отплува нанякъде.

Не помня името на лекаря, който ми съобщи, че родителите ми са загинали в пожара. Знам, че беше мъж, понеже гласът, който чувах, бе дълбок и излизаше някъде иззад малките златни морски кончета, плуващи в тъмносиния океан на вратовръзката му.

— Можеш ли да ме погледнеш, синко? — попита той.

Втренчих се в странните същества със завити опашници, завиждайки на безметежната им апатичност.

— Гледам ви — отвърнах равнодушно.

Той взе лицето ми в студените си шепи, шумно преглътна и благо повтори, а гласът му трепереше:

— Можеш ли да ме погледнеш, синко?

Осъзнах, че навярно мисли за своите деца. Дожаля ми за него, че именно той трябваше да ми го каже. Но не можех да го погледна. Оставих го да ми съобщи новината, докато се реех сред морските кончета. Всъщност не бе нещо, което да не знам.

Не съм син на никого, помислих си аз.

Изхвръкнах с трясък през панорамния прозорец на третия етаж на вилата и в същия момент целият етаж избухна. Приземих се по корем върху покрития със сняг покрив на втория и полетях като Супермен девет метра надолу по стръмния наклон. От близката гора прогърмяха изстрели, изронвайки големи парчета от плочите около мен. С усилие се обърнах на сто и осемдесет градуса преди покривът под краката ми да свърши.

По колене и лакти се плъзнах през ръба и се вкопчих с пръсти в широката водосточна тръба. Един от онези в гората излая нещо на руски. Чух още два залпа и металът и от двете ми страни се раздра. Частта от улука, към която се бях прилепил, простена и се пречупи, аз се сгромолясах от шест метра и едва успявах да се задържа върху назъбеното парче ламарина. Тупнах на стръмния земен склон и се изстрелях надолу като сноубордист по почти отвесна снежна писта. Четирима типове се метнаха на два снежни скутера, вдъхнаха живот на двутактовите двигатели, които нададоха лъвски рев и се понесоха след мен.

Измъкнах пистолета си от кобура изпод рамото, прицелих се в скутера далеч вдясно зад мен и го почерпих с три куршума. Оня на волана се хвана за гърдите, снежното возило се удари в едно дърво и експлодира.

Втората шейна се приближаваше опасно, когато навлязох в стръмна, осеяна с буци поляна. На петдесет метра пред мен един самотен делтаплан в червено и жълто се понесе над стръмната скала. Насочих се към него и приклекнах, усещайки как бедрата ми се напрягат, а стомахът ми се свива, докато се подготвях за скок. След миг земята изчезна и „сноубордът“ ми падна в празното пространство; шофьорът на снежния скутер сви рязко и закова машината на ръба на пропастта.

Изпънах гръб в дъга и протегнах всяко мускулче от ръцете и пръстите си към делтаплана, плъзнах се по крилото и се вкопчих в предната част на рамката. Планерът рязко се гмурна надолу. Леко усилие на бицепсите и извъртане на тялото щяха да изправят носа му, но аз се наклоних надясно и влязохме в свредел. Изтекоха една, две, три, четири, пет наелектризиращи шеметни секунди, докато го овладея с моите осемдесет и четири килограма, с всички сили дръпнах рамката и делтапланът се понесе над синьото ледено езеро.

От слушалката ми долетя гласът на режисьора на втория снимачен екип.

— За бога, Реб! Какви, по дяволите, ги вършиш там горе?

Окачих сбруята си на рамката на планера. Ръцете ми трепереха, но не от мразовития планински въздух, а от „височината“ — потрес, който получавах винаги когато летях или падах с парашут. Не го правя обществено достояние.

— Заснехте ли това? — произнесох в микрофона, прикрепен към ревера ми, чувствайки как адреналинът ми спада.

— Естествено! Беше великолепно. Но едва не получихме инфаркт. Кой каза да влизаш в свредел? Нареди ли ти някой…

— Марти, нищо не се е случило, ясно ли е?

— Ясно.

— Тогава, ако обичаш, кажи „благодаря“. И „това“ е каскада. Не забравяй да го кажеш.

— Добре, добре — изграчи той. — Благодаря, значи, каскадьоре!

— На твоите услуги.

Бях я подготвил — цялата сцена. Беше повече от превъзходна. Знаех, че така ще стане. Ясно ми беше, докато уговарях Чарли, инструктора ми по делтапланеризъм, да ме научи да правя свредел. Не искаше, разбира се, но му се заклех, че всичко ще бъде наред.

— Помисли колко ефектно ще стане — придумвах го — освен това винаги мога да катапултирам и да отворя парашута.

Чарли не знаеше, че съм оставил моя в ремаркето.

Единственият дубъл бе заснет от девет камери. Добра работа свърших тази сутрин и за мен филмът приключи. После щяха да монтират близките кадри със звездата — елегантния и вечно невъзмутим Том Слоун, който се извиняваше на пилота на делтаплана: