Камерон Уэст: Кинжалът на Медичите

В нощта на самолетната катастрофа лежах по гръб на леглото си, подпрян на лакти. Майка ми, облечена със светлосиния си халат, се наведе над мен, с изчистено до блясък лице, лишено от всякакъв грим. Вдишах аромата на любимия й сапун — кайсия — с надежда да разсея поне малко от тревогата си. Загледах се в очите й, докато разбухваше възглавницата ми. Ирисите й имат цвят на лешник, казах си аз. Спокойствието, което обикновено излъчваха, го нямаше тази нощ. А и подпъхнатите чаршафи ме стягаха. Поразхлабих ги с пръстите на краката си.

— Днес си прала, а?

— Няма нищо по-хубаво от чистите чаршафи, нали? — отвърна тя, усмихвайки се насила. — Е, готово. Сега можеш да се поотпуснеш.

Нямаше шанс да се случи подобно нещо. Облегнах назад глава, а майка ми придърпа завивките до брадичката ми.

— Татко ще се качи ли да ме целуне?

Тя въздъхна.

— Не вярвам, миличък. Той е… знаеш, много е разстроен. — Покри устата си с ръка. Ако заплачеше, кошмарите ми бяха вързани в кърпа.

— Нали е било злополука — възразих аз. — Не е било по негова вина.

— Знам, но… — Седна на крайчеца на кревата и сложи ръка на гърдите ми. Исках да я хвана, но ръцете ми бяха приковани към тялото, сякаш бях мумия.

— Татко се чувства отговорен — продължи тя. — Ако не бе купил записките за музея, или бе заминал лично да ги вземе, вместо да изпраща куриер… Наистина е… съкрушен.

— Утре ще се почувства ли по-добре? Ами празненството на музея? Ще има ли изобщо тържество?

Единственият звук бе ниското бръмчене на климатика.

— Навярно сега никой няма да намери кинжала на Медичите — въздъхнах аз. — Какво ли би казал Леонардо?

— Днес се случи трагедия. За много хора.

— Можех да помогна. Да направя нещо.

— Миличък, ти си на единадесет. Нищо не би могъл да сториш. Сега заспивай. Всичко ще се оправи.

Тя ме целуна и леко ме дръпна за ухото.

— Да спиш в кош и да сънуваш грош — прошепна в ухото ми. — Да спиш в кош и да сънуваш грош.

— Истински грош — повторих аз, вдъхвайки аромата й за сетен път. — О, мамо…

— Добре, лампата.

Тя спря до вратата и запали нощната лампа, после завъртя абажура.

— Да си купиш един галош… — започна тя.

— … и да танцуваш в светлини и сенки цяла нощ — завърших малкия ни ритуал. Чух стъпките й по коридора и обичайното проскърцване на стария под.

Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи. Да можех да помогна с нещо — да речем, да бях карал самолета. Всичко ще се оправи. Всичко.

Сънувах как съчките пращят в лагерния огън, когато писъкът на майка ми ме събуди. Скочих от леглото и погледнах през прозореца, стреснат от ярката светлина. Нима бяха наклали огън? Втори вик ме изтръгна от полусънното ми състояние. Надуших пушек и осъзнах, че светлината идва от истински пожар в дървената ни къща.

— Мамо! Татко! — изкрещях аз, когато някъде на долния етаж един прозорец се пръсна с трясък. Изпод вратата ми на талази проникваше дим, досущ като призрак, дошъл да ме сграбчи. Скочих от леглото; под босите ми крака чергата бе неестествено топла. Изтичах до прозореца, отворих го с едно движение и изкъртих мрежата против насекоми. От всички посоки пламъци облизваха къщата. Погледнах нагоре — дъските на островърхия покрив горяха, изстрелвайки искри като милиони светулки към нощното небе. Воят на пожарните коли просече грохота на пламъците и чух майка ми да крещи името ми някъде от вътрешната част на къщата.

— Мамо! — извиках аз и се плъзнах заднешком, спускайки първо краката си от прозореца. Увиснах на перваза, вкопчил се с желязна хватка, и погледнах към стаята си, чаках нещо — не знам какво. Ръцете ми започнаха да треперят, но продължавах здраво да стискам.

Точно когато първата пожарна влетя с бясна скорост в тясната ни уличка, вратата на спалнята ми с трясък се отвори и на прага застана мама, а около нея бушуваха пламъците. Очите ни се срещнаха и тя изпищя:

— Реб! Скачай!

Нощницата й гореше. Някъде отдолу мъжки гласове ми крещяха нещо — сякаш ехтяха от бездънен каньон. Когато майка ми протегна ръце напред и направи две крачки към мен, къщата се разтресе и покривът с грохот се сгромоляса, като че се пречупиха стотици кости, отнасяйки я в небитието.

Замръзнах за минута, увиснал на място, където ноктите на ужаса не можеха да ме докопат. После задрасках с крака по дървената обвивка на къщата, дузина трески се забиха в стъпалата ми, отблъснах се от стената, преобърнах се във въздуха, извивайки се в дъга, и полетях към земята с главата надолу. Чух вик, когато се приземих на малката полянка до големия бряст близо до бордюра, претърколих се и се спрях до ствола му.