Стив Берри - Измамата на краля

— Имам един последен дълг към теб, любима — прошепна Хенри.

— Дори най-беглото желание на Ваше Величество е закон за тази страна — кимна тя.

— Има една тайна, която пазя от много години. Тайна, който ми повери моят баща. Настъпи моментът да я споделя с Едуард и очаквам ти да ми помогнеш.

— За мен ще бъде чест, Ваше Величество.

Кралят затвори очи, а тя усети, че болката отново се завръща.

— Монаси, монаси! — изкрещя ужасено той, а устата му грозно се разкриви.

Нима призраците на изгорените на клада духовници започваха да танцуват злорадо около кралското ложе? Нима искаха да разкъсат изтерзаната му душа? Хенри беше опустошил манастирите, бе конфискувал тяхното богатство и бе наказал техните обитатели. От някогашното им величие бяха останали само руини и трупове.

После кралят се овладя, очевидно прогонил призраците.

— На смъртното си легло баща ми ми разказа за едно тайно място, принадлежащо на Тюдорите. Аз много го обичах и го използвах добре. Искам и синът ми да научи за него. Ще му кажеш ли от мое име?

Тя беше смаяна, че този безмилостен и недоверчив към всички човек беше решил да я удостои с последното си доверие. Запита се дали това не е поредният капан. Веднъж вече се беше опитал да го направи. Бе станало преди няколко месеца, когато тя го бе притиснала по въпроси, свързани с религията. От грешката й светкавично се бе възползвал епископът на Уинчестър Гардинър, който поиска и получи разрешението на краля тя да бъде арестувана и разследвана. Но Катрин, слава богу, бе научила навреме за това и бе успяла да си възвърне височайшето благоразположение. В крайна сметка стана така, че именно Гардинър беше изправен пред съда.

— Разбира се — отвърна на въпроса тя. — Ще изпълня всяко ваше желание. Но защо не го споделите лично със своя скъп син и наследник?

— Не искам да ме вижда в това състояние. Никога не бих позволил на наследниците си да ме запомнят така. Позволявам го единствено на теб, любима. Искам да съм сигурен, че ще изпълниш молбата ми.

— Това изобщо не подлежи на съмнение — кимна тя.

— В такъв случай седни и слушай…

Котън Малоун знаеше, че една лъжа щеше да свърши по-добра работа, но реши да каже истината на бившата си съпруга заради новите, по-близки отношения помежду им. Пам го гледаше с познатата настойчивост, но погледът й бе някак смекчен от усложнените обстоятелства.

Той знаеше нещо, за което тя не подозираше.

— Какво общо има смъртта на Хенри Осми със събитията отпреди две години?

Той беше започнал да й разказва историята, но изведнъж спря. Отдавна не си беше спомнял за онези часове, прекарани в Лондон. А те му бяха отворили очите, и то по доста убедителен начин. Едно съвместно преживяване на баща и син, в което можеше да оцелее само бивш агент на американското Министерство на правосъдието.

— Онзи ден по телевизията съобщиха, че либийският терорист, който взриви самолета над Шотландия през осемдесетте, е умрял от рак — подхвърли Пам. — А Гари изведнъж заяви, че знае всичко за него.

Малоун също беше чул новината. Абделбасет ал Меграхи най-накрая беше победен от рака. Бившият офицер от разузнаването беше обвинен за убийството на 270 души след взривяване на бомба на борда на полет 103 на „Пан Ам“ през 1988 г. над шотландското селце Локърби. Но едва през януари 2001 г. това обвинение се превърна в доживотна присъда, произнесена от тричленен състав на шотландския съд, заседаващ на територията на Холандия.

— Какво още каза Гари? — пожела да узнае Малоун.

Той постави въпроса с конкретна цел — да ограничи собствените си коментари в зависимост от това, което вече беше споделил седемнайсетгодишният Гари.

Или поне се надяваше, че ще стане така.

— Само че по време на пребиваването си в Лондон сте се сблъскали със същия този терорист.

Е, не беше точно така, но Малоун изпита гордост от предпазливостта на сина си. Всеки разузнавач знаеше, че най-добрата тактика бе да държиш очите си отворени, а устата — затворена.

— Знам само че преди две години вие с Гари заминахте за Копенхаген, за да празнувате заедно Деня на благодарността — добави Пам. — Но сега изведнъж научавам, че той е бил в Лондон. Защо нито ти, нито Гари не ми казахте нищо?

— Ти знаеше, че трябва да се отбия в Лондон, преди да се прибера у дома — отвърна той.

— Да се отбиеш? Разбира се. Но това не е било отбиване и ти прекрасно го разбираш.